Скъпа, бебчо, мила, коте, пате… все нарицателни, на които много се подигравам, когато ги чувам от устите на околните, но и такива, с които искам да я наричам и бих понесъл всички подигравки на света, само за да ми позволи да е моето коте.

Не си мислете, че ще ви разказвам личната си драма или нечия друга така. Разказвам ви за живота на всеки един от онези мои съратници, които така и не са успели да се пресегнат, за да сграбчат сърцето на любимата, когато то е било точно на една ръка разстояние.

Всички ние минаваме за мъжки момчета.

Отвън сме големи, силни, смели и си отстояваме на думата, но големият ни проблем е, когато трябва да омекнем и нямам предвид в перверзно-гадния смисъл. Омеквайки ние губим образа, който сме създали за себе си. Започваме да пелтечим, започваме да се потим, да треперим. Не за друго, ами защото единственото нещо, което е останало извън наш контрол са нейните думи и чувства.

Дали и тя изпитва същото, както аз? Ще приеме ли, ако я поканя на среща? Ще ме погледне ли със същата страст, с която аз я гледам? Ще хване ли протегната ми ръка?

Дори в момента се чувствам слаб, докато пиша тези думи. Не ми харесва! Не обичам да съм слабият! Чувството от неизвестността ме убива по-болезнено от средновековна машина за изтезания.

„Моля те, кажи – да!“ – шепна си плахо на ум, въпреки че дори не съм задал гласно и въпроса си. Кажи – да, скъпа! Последвай ме, мила! Прегърни ме, коте! Остани завинаги, пате!

А сега е време да ми се присмеете. „Той е женчо! Какво ни се е разревал тук?! И да му откаже, какво толкова? Вземи се в ръце, бе, шматко!“ Приемам подобни отзиви смирено. Но мен и онези, като мен, поне не ни е срам да си признаем, че сме слаби в такива мигове. А и единствената ни слабост е именно Тя! Онази, която искаме да наричаме с хиляди имена и всичко до едно да ни карат да трептим.