Габриела, половинката на Иво Аръков, е имала тежко преживяване в спешното отделение на болницата в Пазарджик, където е попаднала по необходимост по време на Великденските празници. 

Тя разказа с подробности за ужаса, през който й се е наложило да премине и това помрачило хубавите християнски празници. 

„Рядко споделям подобни случки в социалните мрежи. Предпочитам да поддържам позитивния тон.

Но след вчера… важно е да се сподели. Действието се развива в МБАЛ – Пазарджик. За съжаление, прекарах вчерашния празник на легло. В 22:00 ч., обаче, се влоших и се наложи да тръгна към спешното отделение. Най-близо беше това в гр. Пазарджик. 

Постъпвайки, пред мен има чакащи 2 души. Не идва лекар. Вратите са заключени. 1 час и 20 мин. все така. Охраната казва: “Лекар не излиза, гледат ви на камерите и идват като решат.“ Появява се сестра. Бясна. Приемат ме. Вратите на Ада се отварят пред мен. Преглеждат ме, силно казано, по-скоро ми се карат. Назначават се изследвания. Сестра за тях не ме придружава. Кабинетите и отговорните лекари си ги търся сама. След още час и половина, прекарани в обикаляне на болницата и чакане на изследвания, както и преглед от хирург, се установява, че е нужно да бъда хоспитализирана. 

Въпросите, които ми се задават от хирурга по време на прегледа, са меко казано неадекватни, тях ги спестявам. Казва ми се: “Сега слизайте там, откъдето сте дошла и кажете на сестрите да ви пуснат тези системи.“ Изпълнявам. Любезно предавам на сестрите. Казва ми се: “Отивай лягай в шокова зала и чакай.“

Изпълнявам. След 30 мин. аз все още чакам. Отивам в кабинета на сестрите, за да напомня за присъствието си. Оказва се, че е пристигнал господин, пратен от полицията за кръвен тест за алкохол. Поради някаква причина той е с предимство пред мен и всички чакащи отвън спешни пациенти. 

Сестрите ми казват: “Я отивай и лягай пак. Какво идваш?! Искаш ли да чакаш отвън?!“. Изпълнявам. Още 20 минути. Решавам, че си тръгвам, смисъл – няма. Влизам в кабинета на сестрите с молба да подпиша декларация, че отказвам хоспитализация тук. 

Отвръща ми се, крещейки: “Ама вие не виждате ли, че имаме работа?! Ама че сте нахални! Да не сте на сладкарница вие тука да идвате и да си поръчвате?! Взимайте си изследванията и вън.“ Опитвам се с нормален тон да обясня, че съм тук от 4 часа, напомням, че съм по спешност и не ми е даден нито един медикамент, за да спре болката, а видимо добре почерпеният господин е в чудно настроение и би могъл да изчака. Те са на друго мнение. Гореспоменатият господин се усмихва палаво. 

Казват ми да не се обяснявам, да подписвам и да си тръгвам, те не носят отговорност. Подписвам. Любезно си пожелаваме лека вечер. И така, в 3:00 часа си тръгвам от спешното отделение, без никаква адекватна помощ. Обаче, на мен все още ми трябват медикаменти, явно недостатъчно време прекарах в МБАЛ Пазарджик, за да се добера до такива. Започва обиколка на гр. Пазарджик и проверка на всички аптеки в града. От тях работят, познахте, нула. В 3:30 часа сутринта, аз се прибирам вкъщи, с все същите симптоми, но с облекчение, че се измъкнах от кошмара, в който попаднах“, разказва Габриела, като не изпада в подробности какво точно е здравословното й състояние.