Николай Николаев си беше наумил да живее 82 години. Така му казала баба Ванга. Но по някога и пророчиците грешат. В случая с пет години.
На 6 март 2018-та инсулт покоси клоунът с вечната добрудушна усмивка.
Случи се в двора на прастрарата му къща в махала „Драгиовци“. Нарекъл я бе „Къщата на любовта““, а себе си – йеромонах Хормоний, с което искаше да намекне, че между годините и сексуалната му мощ няма противоречия. И че въпреки фатално отдалечаващото му се ЕГН, си остава човек на: бурните страсти, скандалните любови, пагубните раздели, след които обикновено остава но улицата, на водката, лудостта, разрошената коса и разпиления живот.
За 76 години на белия свят Бате Николай изигра десетки роли в киното и театъра, катастрофира, яде бой, печели аплаузи, прави фокуси, пада от сцена, жена, креват, магаре, жени се няколко пъти и още толкова се развежда. Но преди всичко това да се случи Николай Николаев се ражда в ложата на Бургаския театър, на който баща му е директор и това е знак, че няма да стане инженер, адвокат или просветен работник.
Господ го беше пратил на този свят за друго. За тридесет години в Народния театър той е бил Гьобелс, подпалвачът на Райхстага Ван дер Любе, жени, герои, подлеци… Но за най добра своя роля смяташе тази, която не е изиграл, въпреки че упорито се готвел за нея. Историята е нелепа и тъжна, но той я разказваше с много смях.
През 1983 Крикор Азарян поставя „Иван Кондарев“. В главната роля е Стефан Данаилов. Николай е цар Борис. Предвидено е да излезе на сцената със специално купена за спектакъла лимузина „Хорх“. Персонажът му е сложен и той работи здраво. Три месеца кървав труд. Успява да достигне до фондовете на Държавна сигурност, за да гледа забранени филми на монарха. За генералната репетиция, на която има и публика, го гримират три часа. Успехът е безспорен. Зрителите полудяват от възторг. Дотук добре, но предстои художествения съвет. Тежката му дума се чака с любопитство и напрежение. Напът за залата, в полумрака, Николай е спрян от непознат възрастен човек. „Извинете, ваше величество!“ – казва и целува ръката му. – Аз бях последният шофьор на цар Борис…
На обсъждането критикът Васил Стефанов хвали постановката, като подчертава колко добре играе Николай Николаев. За това може и да ми дадат Димитровска – размечтава се той. – Следващата минута обаче е попарен от студен душ. Същият специалист, който толкова го хвали, предлага картината с Цар Борис да падне от спектакъла. Няколко думи и него вече го няма. Надежда, вдовицата на автора на романа Емилиян Станев, подскача като ужилена: „Абе, Емилиян ще се обърне в гроба, ако те чуе, пък и Николайчо играе толкова хубаво!…“.
Но висшите идеологически аргументи надделяват. Не може на сцената на първия български театър да се вихри някакъв си цар. Виж портретът му, на който всъщност достолепно е заснет Николай, остава и виси във всички кръчми и кабинети, в които се развива сценичното действие.
Разбира се, по стар соц. обичай, след всяка премиера има банкет. И твърде често на тези мили тържества идва Тодор Живков, първи човек в държавата, любител на театъра и някогашен читалищен самодеец. Пак по традиция, около него на масата сяда ръководството, народните артисти, красавиците. Детронираният цар е в дъното на крайната маса, смачкан и кисел. И в един момент става Азарян и тържествено вдига чашата си: „Предлагам за пием за Николай, който три месеца се поти над ролята на Цар Борис.“ – Настъпва неловко мълчание. Тогава Живков помита напрежението: „Абе, Николайчо, не може да има двама царе в България, бе… Нали така ха-хаха…“.
Николайчо беше човек, чужд за суетата. Фракът, цилиндрите, папионките, бяха за сцената. Извън нея не сваляше каскета от зебло, с който бе играл италианецът Джани Леопарди от „Оркестър без име“. Докато пишел сценария, приятелчето му от махалата Станислав Стратиев, му казал: Ще има роля за теб. Оказало се семкайджийска работа – сърбин, който ухажва Рени, героината на Катя Евро, с няколко реплики. По време на снимките обаче, нещата коренно се променили и режисьорът на филма Людмил Кирков го поставил редом с главните герои.
Идва демокрацията и Николай решава, че след толкова години на сцената, вече едва ли ще направи нещо много значимо. Той си слага червен нос, рошава перука и заедно със своя колега Марин Неделчев се превръщат в двойка клоуни – фокустници. При това не къде да е, а в най-големия италиански цирк „Нандо Орфей“. Три години обиколят Ботуша. Докато градовете, в които гастролират, стават 135.
В навечерието на една Коледа на цирка е възложено да заснеме за телевизията спектакъла „Манежа на сънищата“. Вълнението е голямо, за него е ангажирана самата Елизабет Тейлър. По волята на началството Николай трябва да подготви реприз, в който да върви редом с нея, пазейки я с чадър от проливния дъжд. Всичко е готово, когато се разбира, че великата Клеопатра се е оженила за осми път, заминала е на сватбено пътешенствие и въобще не мисли да се кисне под италианските порои.
Заменя я не по-малко прочутата шведка, носителка на три Оскара, Ингрид Бергман. Тя обаче, предварително казва, че няма чувство за хумор и отказва да се разхожда под ръка с някакъв клоун. Вместо това предпочита да бъде дресьорка на слонове.
Веднъж собственикът на цирка сеньор Нандо вика българите: „Елате да ви запозная с един мой приятел“. Николай не вярва очите си. Пред него стои великият Федерико Фелини, дошъл да види спектакъла, който снимат в киностудията „Ченечита“.
„Ей, ти знаеш ли, че си добър клоун! – думите на Маестрото звучат като симфония – Един ден ще те взема в мой филм“. Скорошната кончина на големия режисьор, праща в историята и тази мечта.
Последните години от живота си, макар и непощаден от от рака, Николай Николаев посвети на тежкоболните деца в „Пирогов“. Два пъти в седмицата той навличаше клоунския си костюм и като професор доктор Коко тръгваше от стая на стая за своите „визитации“. За накоя от малчуганите те носеха последната радост и усмивка на този свят. Няма по-добро упражнение от това да се наведеш и повдигнеш някой непознат, казваше актьорът . – И не преставаше да го прави.
Исак ГОЗЕС
