Въпреки, че позагубих представа за времето в последните месеци, този понеделник ми напомни, че това наистина е най-гадният ден в седмицата!

Лягам си снощи рано към 23:00, защото съм планирал новата седмица да ми започне със спорт. Глася си алармата за 7:00, тъй като възнамерявам да потичам преди работа и все пак след това трябва да имам време да закуся, да се изкъпя и спокойно да се устремя към офиса.

Планът ми звучи много добре, поне докато биологичният ми часовник не ме кара да си отворя очите в 6:45. Поглеждам през прозореца, а там – апокалипсис! Небето и земята са се събрали в опит да си направят дете.

Очевидно успяват, защото водите на майката Земя изтичат пред погледа ми през всяко нейно отверстие.

„Майната му“, казвам си в просъница и се завъртам на другата страна. 15 минути по-късно алармата звъни. Естествено, забравих одеве да я махна. Нищо, де, пак имам още час преди да стана за работа.

Будя се после пак тъкмо навреме и започвам със сутрешните ритуали – понадигам се, за да освободя излишните газове, после проверявам дали нещо не се е случило в ранните часове на утрото, а няколко минути по-късно с запътвам към банята. Там е излишно да ти споменавам с какво се заех, тъй като би трябвало да ти е пределно ясно. Завършвам все пак с миене на зъбите.

Омитам набързо 2 праскови с един банан и поглеждам пак навън. Очевидно ще ми се наложи да се облека подобаващо за атмосферните условия. Тъкмо да се обуя и се сещам, че нямам чадър. Ровя в стаята на съквартиранта и за щастие той е по-предвидлив от мен. Взимам умбрелата назаем и поемам марша на мореплавателя.

Улиците са в прекрасно състояние, ако живеехме във Венеция,  но, уви, в София сме. Минавам по улиците сякаш играя на миничките от Windows 98 и за мое нещастие – губя! Почти всяка втора плочка експлодира под мен, а краката ми започват да понасят сериозни щети. Положението става кърваво!

Решавам, че е време да се въобразя на кола. Не, защото миничките са ми омръзнали, а защото от двете страни на тротоарите са паркирани колони от коли, които са се въобразили от своя страна на пешеходци. Поря си аз вълните целеустремено към спирката, но прекалено често ми се налага да скачам встрани все едно избягвам куршуми, но не като Нео от „Матрицата“, а като човек, който току що е прострелян и в двата крака.

Стигам някак си, макар и тежко ранен, до спирката. Качвам се на автобуса и там е първото ми късметче за деня – някой съвестен гражданин е решил да ми помогне, оставяйки си билетчето на седалката. Грабвам го все едно съм си намерил 3лв. на цяло и сядам доволен.

Щастието ми трае прекалено кратко, тъй като една леля решава да развали плановете на всички в автобуса – блъска се най-безцеремонно от едната му страна и макар щетите да са нищожни се налага намесата на КАТ. Естествено, това отнема солидна част от времето ми, което ми е нужно, за да се предвижа до службата.

Слизам, чакам следващото 120, но и то се бави. Все пак в един момент пристига и аз се качвам на него, но билетчето е вече в историята. Принуждавам се да дебна от засада контролите, но ситуацията е усложнена, поради ограничената видимост на бойното поле – прозорците са замъглени от кочина-ефекта.

Добре, че една леля скочи, като ужилена, по едно време, за да мога бързо да разбера, че врагът е наблизо. Ставам и аз, слизам на 2 спирки от офиса и се устремявам с бърза крачка към него. По пътя претърпявам още малко щети от прииждащите тролеи, които се носят по вълните.

Най-накрая се озовавам на уговореното място и то само с 15-минутно закъснение. Поемам дълбоко въздух, възроптавам на глас на всички езици, които знам, поздравявам все пак колегите и сядам да ти напиша премеждията, които ме сполетяха тази сутрин. Дано поне твоят ден е започнал една идея по-добре!