На днешно време изглежда, че една професия, която има за цел да респектира и да въдворява ред, се е превърнала в нещо коренно различно. Охранителите по заведенията из цялата страна са заприличали на псевдомутри, които си мислят, че черната тениска с надпис на гърба „Security“ им дава право да избиват комплекси върху пияните младежи в клубовете.
Някои от вас може и да знаят, а други сега да научават, но аз съм родом от Пазарджик. Всички знаем много добре с какво се слави този град.
Мнозина дори го наричат „Малкия Перник“, защото там излизането през нощта на заведение крие огромния риск от физически сблъсък с всеки срещнат в бара, в клуба или дори на улицата. Признавам си, че това бе една от причините да огранича максимално излизанията си в собствения си роден град. Започнах да посещавам нощните барове в Пловдив, но не ми отне много, за да видя, че синдрома на „охранителя“ е заразил и местните дискотеки. Там също случаите на ръкопашни боеве зачестиха в сравнение с това, което бях чувал по-рано за „Града под тепетата“.
В последствие животът ме доведе в София. Преди това съм идвал по инцидентни поводи, за да усетя от нощния живот на столицата и бях останал с впечатлението, че тук в охраната на заведенията работят далеч по-големи професионалисти. Често дори господата са облечени в костюми и в редките случаи, които се е налагало да се намесват, са реагирали подобаващо. Размирните гости на заведението биват изведени навън, където прекалено често ги очакваше полиция, за да може проблемът да се реши бързо и без излишна драма и екшън. Но ето, че епидемията е застигнала и града на новия ми дом.
Иска ми се да си обясня този феномен и да разбера от къде се появи. Кога охраната се превърна в професия бияч? Едва ли съм в състояние да си отговоря сам на този въпрос, но той със сигурност ме кара да излея гнева си върху клавиатурата в следствие на скорошните събития в „Plazza Dance Center“ в квартал „Студентски град“.
Това място се оказа първото, в което усетих липсата на професионализъм у господата с черните тениски, стоящи на входа и на ключови места в дискотеката. Още със самото посрещане се чете едно желание за свада в очите на момчетата, които прекарват деня си във фитнеса и кафенето, а вечерите отегчени симулират работа.
Познавам много добре този тип хора. Обикновено те са момчета, които нямат особено желание за прогрес в живота си. Те завършват гимназия със среден успех, след което се провалят на изпитите за НСА, харчат парите на бащите си по кафенетата, лъжейки, че очакват да им се обадят за работа от еди-къде-си и в един момент родителския фактор им казва, че спира кранчето. Точно тогава идва и новият етап от живота им. Започвайки първата си работа в живота на двадесет и няколко години. Опциите са ограничени. Барман, разносвач на флаери, общ строителен работник, гурбетчия в чужбина или охрана. Да си барман, значи да боравиш с пари, а знаем, че в математиката си малко бос. Да си разносвач на флаери изисква прекалено много ходене наляво-надясно. Общ работник на строеж е баща ти, а ти не иска да върви по неговите стъпки. Чужбина е вариант, но нещо не се справи достатъчно добре с езика, за да получиш виза. Какво остава? Охрана, ето какво.
Какво се изисква от теб, за да започне работа в някой бар? Да си висок и силен, като бик и почти толкова умен. Дават ти 500-600 лева заплата, осигуряват те на 4 часа, подпичкваш се по цяла вечер със сервитьорките, пиеш по едно-две безплатни питиета, а през деня отскачаш до фитнеса на шефа, където картата ти е на половин цена. Това не ви ли звучи като живот мечта? За вас може и да не е, но за човек, който цял живот е мечтал да бъде като Тони Монтана, това е раят.
Картинката става пълна, когато охранителя натрупа 7-8 месеца опит в бара. Тогава вече може да му се доверят за проститутките, които работят на този терен и дилърите, с които влизат в партия за всеки нов клиент. Така в края на месеца той е изкарал достатъчно пари, за да може да погаси вноската за BMW-то, да си плати сметката към топлофикация и да зареди шкафа с химикалите, които му помагат да поддържа „баси големите ръки, чуек“.
На моменти рутината му доскучава и е време някой пиян и надрусан студент да изяде два-три юмрука. Да, ама понякога нещата се объркват. Хората имат лошата функция да умират, когато определена граница е прекрачена. Точно тази граница бе прекосена преди няколко дни, когато само адекватната реакция на Кубрат Пулев е спасила живота на Кирил – младежът, когато охраната на „Plazza“ преби до състояние на кома. Да, чух обяснението, че сам бил паднал и сам бил се ударил. О, колко пъти само съм чувал това извинение!
Не ме разбирайте погрешно. Далеч съм от мисълта, че Кирил и хилядите като него в заведенията не само в „Студентски град“ са цвете за мирисане. Но работата на охраната не е ли да въдворява ред? Не са ли те органът, който трябва да предотвратява подобни сцени? Не са ли те преградата между доброто прекарване и хаоса?
Как човек да отиде утре на дискотека с приятели, да се отпусне и да се забавлява? Знаете ли, защо от две години не близвам алкохол? Защото ми омръзна, когато отида на дискотека, да влизам в свади с хора, за които грам не ми пука и когато нещата загрубеят, охраната да застава на страната на едната или другата компания. Момчета, осъзнайте се! Това, че вдигате 100 от лежанка не ви прави професионални атлети. Това, че сте набили двама пияни студенти не ви прави професионални бойци. Това, че продавате по 5 грама кока не ви прави дон Корлеоне. Това, че сте опънали две сервитьорки не ви прави големи мачовци. Вие сте пазители на реда, а не създателите на анархията. Замислете се добре следващият път, когато посегнете на някого. Силният на деня за един миг може да се окаже слабият на века. Достатъчно е в една приятна работна вечер да попаднете на правилните хора и тогава късметът ще ви изневери.
Автор: Десислав Янкулов
