Боряна Баташова изгря на сцената на „Денсинг старс“, който се завърна след дълга пауза в родния тв ефир, но се оказа първата, която го напусна. Шокът от неочакваното отпадане или нещо много по-специално обаче, владее изцяло певицата и водеща часове по-късно?

Тя провокира много с изказванията си във визитката на танцувалното шоу, само че това, което ще разкрие за първи път сега пред всички – не само за шоуто, а и за самата себе си, ще ви накара да я погледнете с нови очи!

В този разговор Боряна Баташова е по-откровена отвсякога и със сигурност е такава, каквато не предполагате!

 

– Боряна, помниш ли каква беше първата емоция, която мина през теб, когато получи поканата за „Денсинг старс“?

– Да, разбира се. Много силна емоция изпитах, защото за мен този формат е по-специален заради участието на Андрей преди години в първото издание през 2008 г. Припомних си емоциите от онзи период, как ходех на почти всички негови репетиции, на всички лайфове и колко вълнуващо беше като цялостно преживяване.

С него се оженихме именно по време на участието му в „Денсинг старс“!

И сега 10 години по-късно, когато шоуто се завърна в ефир, сега предаването сякаш отново е като за първи път за мен, но този път аз участвам, а не съм в публиката. Емоцията беше силна!

– Трудно ли ти беше с първия танц, който се оказа и единствен за теб във формата?

– Да, разбира се. Едно е да танцуваш така, както искаш на музиката, която харесваш и обичаш, и съвсем друго е, когато говорим за сериозна хореография, със сложни стъпки и елементи, които трябва да се свържат един с друг. Това, че имаш ритъм, не е достатъчно.

– Разочарованието в теб е повече заради това, което си могла още да покажеш, а не си успяла или заради оценките на журито?

– Дори не съм предполагала, че журито е способно да даде толкова ниски оценки още на първи лайф. Аз за първи път стъпвам на тази сцена, имайки предвид паузата, която имах преди лайфа заради проблема с крака ми.

Нямах достатъчно подготовка, но никога не съм си представяла, че членовете на журито могат да бъдат толкова сурови. Който и да беше на моето място, щеше да е много разочарован. Действа много демотивиращо, казвам го от чисто човешка гледна точка.

Най-ниската оценка е единица, а аз получих две двойки!

Доколкото си спомням в предишните издания винаги при елиминации е имало поддръжници, хора, които те подкрепят отстрани – и морално, и физически. Всичко стана толкова бързо, че ние наистина не разбрахме какво точно се случи.

– Знаеш за онази поговорка, че често, когато губиш, не знаеш какво печелиш. В този смисъл ти няма как да не си спечелила нещо?

– Самото ми участие в „Денсинг старс“ ме прави безкрайно щастлива.

– Ще те върна пак към емоцията, свързана с Андрей… Доколко конкретно тя те разтърси при това участие?

– Емоцията беше и е много силна. Единственото, за което се притеснявам, е да не съм го разочаровала там, където е в момента.

– Какво би ти казал за това участие Андрей Баташов, ако сега можеше да го направи?

– Мисля, че щеше да ми каже: „Боряно, можеше повече!“ (усмихва се).

– Това е суровата част, а меката?

– (усмихва се) меката е: „Гордея се с теб!“

– И по време, а и след участието ти много хора базираха коментарите си за теб на това, което казваш във визитката си. За мнозина не беше разбираема усмивката, с която казваш, че винаги те представят като „веселата вдовица“. Разтълкуваха го по лош начин спрямо паметта на Андрей Баташов. Какво всъщност се крие зад това?

– Благодаря ти за този въпрос. Може би сбърках, защото исках да покажа и да дам повече от себе си. Моето чувство за самоирония, което зрителят не успя да разбере – това се крие зад нея. Във визитката показах само това, което жълтите вестници са писали за мен през годините. Исках впоследствие в предаването да покажа на зрителите, че аз съм пълната противоположност на това, което се пише за мен.

– Но ето, че сега имаш тази възможност, въпреки всичко!

– Така е, за което ти благодаря. Истината е, че тъй като нямаше как да остана по-дълго в шоуто, нямаше как и да обясня на хората тази самоирония. Хората останаха много объркани и озадачени от мен, а идеята не беше такава.

Аз не съм това, което хората мислят за мен. Аз съм човек с огромно чувство за хумор, за самоирония, за справедливост, изключително отворен, позитивен и усмихнат.

– В такъв случай какво се крие зад усмивката, там, където е истинската Боряна, която не трябва да си слага маска?

– Аз не крия нищо зад усмивката си, защото тя е искрена. Вярвам в доброто, в това, че хубавото винаги тепърва предстои и че животът е прекрасен. А маските са само за сцената!

– Много пъти в този разговор споменаваме Андрей. Въпреки че са минали години от неговата загуба, имам чувството, че на теб много ти помага дори и само мисълта за него днес. А може би чувстваш и подкрепата му под една или друга форма?

– Сигурна съм, че той ме подкрепя и това ми дава криле. Убедена съм, че и майка ми, която почина малко след него, също ме подкрепя. Дори след толкова години, когато ми се случи нещо хубаво, първата ми мисъл е да взема телефона и да й звънна. Искам да кажа, че човек продължава да живее с емоцията, със спомена, с хубавото чувство. Иначе няма как да продължиш.

И за двамата съм приела, че са заминали някъде надалеч, където няма връзка. Това е моя начин да приема реалността. Андрей си отиде през 2010-та, а майка ми – през 2013-та.

– Силен човек ли си? Кое ти дава психическата устойчивост?

– Волята за живот. Боря се да задържам доброто в себе си, да мисля позитивно – това, че чашата винаги е наполовина пълна, а не наполовина празна.

– А щастлива ли си – не само в професионален, а и в личен план?

– Щастието е нещо, което ние сами определяме. От теб зависи какъв живот ще имаш. Ако мислиш позитивно, привличаш позитивното. И обратното. Всичко зависи от настройката на мислене и от начина, по който приемаш онова, което те заобикаля.

За мен всичко е дар, а всеки един ден е подарък. Трябва да оценяваме всичко, което имаме и да сме благодарни.

– С какво се занимаваш днес?

– С каквото и преди. Водя мероприятия и съм останала вярна на музиката. Желая да се занимавам и с актьорско майсторство. Сцената е нещото, което ме кара да се чувствам пълноценна.

– Имаше ли я тази притегателна сила към сцената в теб преди да се запознаете с Андрей Баташов или тя се прояви впоследствие покрай него?

– От съвсем малка пея и съм на сцена – разбира се, не в толкова широк формат, какъвто е телевизията, например. Исках да уча и музика, или актьорско майсторство като по-малка, но в живота не винаги се случва това, за което мечтаеш.

Не съм споделяла досега, но аз трябваше да се грижа за майка ми, която беше болна и нямаше как си позволя да уча това, което искам. Трябваше да имам сигурна професия, независимо от това къде ми е сърцето. Майка ми не можеше да работи и аз трябваше да бъда главата на семейството.

– Когато впоследствие ти все пак стигна до това, което наистина те удовлетворява професионално, какво ти каза майка ти, насърчи ли те?

– Тя винаги ме е насърчавала да следвам сърцето си. Мама беше жива, когато аз бях в „Х Фактор“ и беше изключително горда с мен. Този развой не беше неочакван за нея, защото тя виждаше, че нося артистично сърце.

Вярвам, че всичко се случва тогава, когато човек е готов за това!

– В този смисъл не си губеща след „Денсинг старс“, въпреки че отпадна рано?

– Така е, да, самата притегателна сила, която ми дава сцената, ми е достатъчна. А и научих много за себе си. Научих, че мога да издържа на такова напрежение и мога да се боря за мечтите си. Естествено, не ми беше никак лесно, особено след предаването. Бях доста емоционална, но това е нормално. Аз много исках да бъда част от „Денсинг старс“ и в чисто емоционален план се радвам, че това се случи.

– Кое оттук нататък е това, което много искаш да сбъднеш в живота си?

– Преживяването ми в „Денсинг старс“ до голяма степен беше за мен излизане от зоната на комфорт. Танците бяха нещо, което никога не съм практикувала, а много исках да се науча. Аз и до момента искам да се науча да танцувам – и това, че съм отпаднала, не означава, че няма да продължа. Това си говорихме и с Калоян – моят партньор, който е невероятен професионалист и невероятен танцьор. Безкрайно съм му благодарна за всичко, което направи за мен и за вярата му в мен.

– За финал, ако трябва да оприличиш себе си, характера си, с танц, какъв би бил той?

– С танц? О… може би с танго. Тангото е музика. Тангото е поезия. Тангото е страст. То събужда всичките ти сетива. Да, аз съм танго!

Искам да пожелая на всички живота им да бъде като танц танго!

Интервю на Анелия ПОПОВА