Повече от 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България.

След като наскоро се върнахме назад във времето, за да представим част от най-големите легенди, носили екипа на великия ни клуб, в новата ни рубрика „Съперниците ни за нас“ ще разкрием интересни истории и незабравими спомени, разказани от нашите спортни противници. Рубриката е уникална по рода си и с нея бихме искали да отдадем уважение към всички големи волейболни имена, независимо от клубната им принадлежност. Ще научите за битките на полето, за приятелствата, за голямото съперничество, без което нашите шампиони нямаше да бъдат това, което са – Червените волейболни сърца на България.

Митко Тодоров е част от националния отбор на България, постигнал най-големия успех в историята на мъжкия ни волейбол – сребърен медал от Олимпийските игри в Москва. Той е двукратен бронзов медалист от европейски първенства и бивш капитан на представителния ни тим. Има две титли като състезател на Левски-Спартак, с когото печели и световна студентска титла. Ето какво си спомни той пред cskavolley.com за годините на съперничество с нашите състезатели.

Г-н Тодоров, какво бяха за вас мачовете с ЦСКА?

– Това е океан от спомени. Емоциите са били много и различни. Ако се направи сериал, никой няма да ходи на работа, за да го гледа. Срещите с ЦСКА са били винаги един стимул. След като има конкуренция, след като има силен шампионат просто е гаранция че ще има и силен отбор. Съперничеството на полето ни е изградило като отбор, като състезатели. При нас до такава степен беше ошлайфано всичко, че трябваше да мисля как мога да бъда по-добър от този, който е срещу мен с екипа на ЦСКА. На терена бяхме противници, но след ден-два се събирахме пред стадиона всички, от Левски и ЦСКА. И никой не казваше – „Ей вчера ви бихме. Спечелихме това, спечелихме онова. Видя ли ти как се изложи, видя ли онзи как се изложи“. Напротив, отнасяхме се с голямо уважение един към друг. Наскоро си го говорих с Ганев, с Кьосев. Един не е проявявал дрязга.

Съперничеството ви е превърнало в приятели?

– Точно така. Тази голяма битка на полето е изградила едно голямо приятелство и уважение извън него. Всичко е история, след като свърши мачът от съблекалнята нататък е някаква история. Това е нещо много полезно след това за нашия отбор, за колектива. Не се ли направи колектив не може да се върви напред. Нашият спорт е изграден от пъстър колектив. Аз си спомням в моята стая 99% от съотборниците ми идваха, за да говорим, обсъждаме. Свърши ли тренировката, вечерята всички са в стаята ми. Идваха, шегувахме се, кой свири на китара, който разказва интересна история. Бяхме голям колектив.

Големите успехи на националния отбор на това ли се дължаха – на тези приятелски отношения, които имаше между Левски и ЦСКА?

– На първо време човек трябва да има култура, правилен начин на мислене и на работа. Защото клубните ни треньори, малко или много са изграждали спортна злоба, за да може да печелим. И това се пренасяше и в националния отбор, защото всеки искаше да печели. Забележките и наказанията са били много полезни за мен, но на тренировка. Вече когато си на полето, там няма смисъл от обиди. Трябва да се гради къщичката. След което това вече важи за националния отбор, където тези изградени характери се събирахме на едно място. Един път бяхме на Белмекен, аз бях капитан. След вечеря сме се събрали и им викам: „Готови ли сте да направим едно походче, 7 – 8 км?“, веднага бяха навити. Отивам при треньора, ама това става в 12 часа през нощта. И го правим похода. Това ни беше много полезно през 1977 г., когато станахме студентски световни шампиони. Участваха всички национални отбори. Как се завъртяха мачовете, че ние играхме финалния мач с Чехия в два или три часа посред нощ. Направихме този поход на шега, а виж как се пренесе, че се оказа и полезен в последствие.

Споделете за cskavolley.com, дали пък не е имало делене между Левски и ЦСКА?

– Абсолютно не! Просто ЦСКА, не знам как да го нарека. Такава любов съм изпитвал към тези хора. Така сме се уважавали. То не е свързано само с игрището. Както например като отидохме до Мексико, ние бяхме като едно. Заедно ходихме по магазините дори за дънки да си купим. Всичко това правеше един невероятен колектив. Сега това го няма, покрай всички странични неща. Аз не виждам с години някакви силни отбори на национално ниво да сме имали. Преди всичко трябва да имаш колектив. Този колектив не се изгражда само от състезатели, трябва да има организация дали треньор, мениджър, спортен директор, президент и т.н.

Имало ли е ситуации, в които да сте усетили друго отношение от треньорите?

– По мое време, когато Батката беше треньор, така викахме на Васил Симов, бях единствен от Левски, а от ЦСКА бяха дванадесет, тринадесет човека. Но не съм виждал някакъв конкурент от Перник или Черно море, който е можел да даде повече и не е бил викнат примерно за сметка на някой от ЦСКА. Не съм чувствал, че някой състезател, който не става, го налагат заради такова отношение. Сега е друго, доста по-различно е вече и смея да твърдя, че има подобни неща. Тогава обаче времената бяха различни. Който е най-добър, той беше в отбора. Изтървахме много таланти в последните години, включително и моя син, който беше страхотен, но точно заради такова отношение се отказа.

Вие сте световна величина, с дълги години кариера в Италия. Разпознават ли ви обаче тук?

– Не си познаваме историята. Оставете ме мен, влиза в залата Златанов – световна легенда, младежите не знаят кой е. Преди няколко месеца ме поканиха в едно предаване в Италия, бяха събрани, студенти, най-различни и лекцията я изнасяше Фердинандо де Джорджи, световна величина. И той ме изправи пред всички тези хода, стана ми много развълнувано, насълзих се, нещо ме удари сърцето, разчувствах се. Той ме прегърна и каза пред всички, цялата аудитория „Това е моят учител, той ме създаде“. Имам го на запис в италианската телевизия. Щях да припадна. Аз знам какво съм правил с него. Като отидох професионалист в Италия го взех под крилото си. Такива думи каза за мен.

Затова и от ЦСКА решихме да направим тази поредица – първо да припомним за нашите легенди, а след това и да представим хората, които допринесохте за тяхното израстване, в ролята на съперници…

– Прегръщам тази идея на Сашо Попов. Това не е нормален човек. В едни нормални условия не можеш да създадеш дори селски клуб. А той какво прави, просто нямам думи. Такава борба за ЦСКА. Аз съм сигурен, че той всичко прави от една голяма любов. Герои като Сашето са малко.

Имало ли е моменти в които сте искали да играете за ЦСКА?

– Да си призная, не. Но мога да кажа едно „евала“ на колегите, които бяха в ЦСКА, защото се бореха за своя клуб години наред. Две, три, пет, десет години, това за мен е нещо голямо. Обратното пък да сменяш постоянно клубове, хич не ми харесва. Ще призная, че навремето се води голяма битка, за да отида да играя в ЦСКА. Това е много дълга история, вътрешни министри бяха замесени, но аз предпочетох да играя в Левски.

Какво бихте казал на читателите на cskavolley.com?

– Каквото и пожелание да изкажа, най-важното накрая са резултатите. Човек идва в залата, сяда и иска да види резултати. Не го интересува дали си със скъсана фланелка или чорап, той иска победа, иска да види емоции, да се радва. Много бих искал хората да помнят и да знаят кой е Васил Симов. Това е най-великият в историята ни. Един учител, един баща, един ръководител, дипломат, който не знам дали ще се роди друг път. Васил Симов е бил за мен всичко. И майка и баща, нищо че бе от ЦСКА. Той бе начело на националния отбор за квалификацията по пътя към Олимпийските игри в САЩ 1984, преди да ни кажат, че няма да играем. Квалификацията бе в Барселона, на 2 януари. На първи сутринта трябваше да пътуваме и на втори да играем, ненормална работа. Жена ми за Нова година ме караше поне една глътка да пийна шампанско, за здравето на децата, на близките, но аз бях обещал на Батката, че няма да близна. И не докоснах, заради него. Бяха ни събрали след това 12 отбора, много яки – поляци, чехи, силни съперници за една квота. И станах най-добрия нападател в Барселона и се спечелихме визите за Олимпиадата в САЩ. Уви, не ни пуснаха, а сигурно щяхме да станем олимпийски шампиони. Затова пожелавам на читателите – да са здрави, да държат на думата си и да обичат волейбола.

Последвайте каналите ни в: