Ваня Павлова бе на крачка от големия финал във „Фермата“ 7, но въпреки това тя призна, че се чувства победител. Причините за това не са малко и със сигурност тепърва ще пренареждат мислите й, а и цялостната нагласа за хората.
Във визитката си Ваня представя себе си като трансформационен лидер и духовен водач със силно развита интуиция. Тя е минала през доста труди периоди в живота си, към които няма проблем да се връща, защото постоянно работи над психиката си.
Именно това я научава и да прави нещо, което години наред не си е позволявала – да обича себе си.
В разговора с Ваня присъстват много болезнени емоции и признания, но също така и достатъчно позитивна нагласа за бъдещето. Ще се изнендате от споделеното.
– Ваня, каква е равносметката, която си правиш след участието във „Фермата“ и всичко, с което се сблъска в нея?
– За мен „Фермата“ беше едно изключително изпитание и проверка на собствения ми път и докъде съм стигнала в личностното си развитие. Много се радвам, че го преживях, защото никога в живота си човек не може да бъде в изолация за три месеца и да бъде в среда от непознати хора, с различни разсъждения и ценности. За мен това беше изключително предизвикателство. Като цяло съм с позитивни впечатления.
Най-трудните ми и най-тежки моменти, които съм преживяла вътре, бяха и най-големите ми уроци. Трябваше да ги преживея, за да стигна до едно ново ниво на съзнание и осъзнатост, за да стана по-добра и по-можеща като човек, да се убедя, че всички качества, които притежавам, са прекрасни. Контрастът между мен, Кирил, Ивайло и останалите от лагера, ми донесе супер много ползи. Но не бих повторила това изживяване никога повече, въпреки че съм толкова доволна, защото имах нужда от нещо различно в живота си.
– Звучиш ми като човек, който е изживял своеобразен катарзис. Хем казваш, че преживяването е уникално и си доволна, хем никога не би го повторила в живота си?!
– Да, точно катарзис е думата. Другото също е вярно, защото платих много висока цена от емоционално естество за участието си. Ако в началото ми беше интересно и приятно като предизвикателство, то последните три седмици ми бяха абсолютен ад. Затова казвам, че не бих го повторила.
Възстановяването след „Фермата“ ми отне може би около месец и малко – за да се събера отново и да вляза в своя център. Имам предвид в духовен план, защото външно аз винаги съм заредена с усмивка. Вътрешно обаче, не се чувствах никак добре. Защото там, на Арената, беше борба всеки ден – с хора, които буквално са енергийни вампири. И ти всеки ден си в битка да останеш цял. В един момент наистина бях празна отвътре, дойде ми твърде много.
Преди битката с Мартина, например, аз буквално нямах никакво желание, не виждах смисъл да продължавам. Защото преди това бях успяла вече да направя всичко, което исках вътре – като послания, и вече бях толкова изморена физически, емоционално и духовно, че не намирах вътрешното желание, искрата, да изляза на Арената и да се раздам на макс.
За мен „Фермата“ вече беше приключила – чисто емоционално. Но всичко това наистина беше катарзис за мен, както казваш. Заради болката, която преживях, стигнах до ново ниво на осъзнаване. Човек се пробужда за вътрешния си свят и за духовното точно чрез болка. Така че на мен това ми е било абсолютно нужно да го преживея. Чувствах се като инструмент на Бог в тази „Ферма“, който знае, че аз имам издръжливост и сила да изкарам вътре, за да може той чрез мен да покаже доброто и светлината.
Това не беше война между мен, Кирил и Ивайло. Беше война на енергийно ниво – между мрака и светлината, между доброто и злото, между ада и рая. Както е и в живота. В момента Земята трябва да отиде на ново ниво на съзнание. Затова има Ковид, затова се случват такива катарзиси. И това, което се случи във „Фермата“, е един показател. Време е да станем по-добри, да намалим това раздуто его и комплекси, и просто да приемем светлината в себе си. Във „Фермата“ наистина бяха много раздути еготата – и това им пречеше да видят голямата картина – това, за което всъщност влязохме – обединението. Но въпреки всичко мисля, че хората са се пробудили и то много, защото този формат успя да обедини цяла България в една кауза.
Супер благодарна съм, че хората отвън застанаха зад мен.
– Кои са тези проблеми, които си видяла в участниците вътре, които след това са генерирали, както казваш, всичките тези лошотии и злини?
– Говорех най-вече за Ивайло и за Кирил, отчасти и за Мартина. Но като лични качества тези хора за мен са твърде материални, не познават добре вътрешния си свят и са ръководени от едно желание постоянно да изпъкват, да се доказват, да показват своята значимост, но не чрез дела, а чрез празни, кухи думи. Мартина използваше думи като „Да ги смачкаме!“ Та, мачкайки другите, с цялата тази злоба, те показваха само едно – че имат своите дълбоки травми, които за мен датират още от детството им.
За мен тези хора не са били обичани, не знаят какво е да обичаш от цялото си същество. Нещо се е случило в живота им преди, което им е показало, че са незначителни. И понеже дълбоко в себе си те го вярват, на подсъзнателно ниво, в реалния свят искаха да го докажат с думи. Чуваха се изрази: „Аз съм Бог“, „Аз съм най-великия“. И в момента, в който усетеха, че някой е по-слаб, се опитваха да го смачкат, за да се почувстват вътрешно удовлетворени от себе си. Така си мислеха, че ще получат любов, но срещнаха „народната любов“.
Донякъде ги съжалявах вътре, защото работя с такива хора в реалния си живот, а и самата аз съм била с травми в живота си, над които продължавам да работя. Понякога родителите правят неща, които не осъзнават, че осакатяват децата им.
За да станеш лош човек, наистина трябва да си преживял много лоши неща. Буда казва, че ако човек обича себе си, никога не би наранил друго човешко същество. За мен тези хора не обичат себе си, даже напротив, мразят се, но егото им казва, че са най-велики. Това е един балон, въздух под налягане и те много добре знаят, че не е така. Но си плащат цената на „народната любов“, това е тяхното пробуждане.
– Според Ивайло, с когото си говорих, когато излезе от „Фермата“, скандала му с теб е силно преувеличен и всъщност реално не е бил с такъв мащаб, колкото се описваше отвън…
– Още първия месец от престоя си във „Фермата“, Ивайло използваше много често обидни думи от типа на „идиот“, „нещастник“, обръщаше се към самия себе си така или към някой друг. Речникът му беше пълен с такива грозни епитети. Аз няколко пъти му казах, че като го слушам, ме натоварва и трябва да си промени изразните средства, защото това, което му е в устата, всъщност му е в главата.
Представи си каква чернилка е натрупана в него, щом всяка втора дума му е ужасна?!
Докато гледахме след излизането ми с баща ми заедно „Фермата“, той пиеше хапчета, беше му трудно да понесе видяното. Каза, че не може да повярва какъв човек съм. Моят баща си промени мнението за мен! А ме е подценявал цял живот и в един момент ми казва: „Ти си най-силният човек, който аз познавам“. Направо ми се плаче, като ти го казвам. Цял живот се боря за неговата любов, да му се докажа, изведнъж влизам във „Фермата“ и му се доказах.
– Значи ти си голям победител! И това признание, за което си се борила цял живот, всъщност е много по-скъпо от тези 100 000 лв.
– Наистина за мен това е най-голямата награда. Признанието от собствения ми баща е много важно. Той винаги много ме е обичал, но е емоционално студен, никога не ми го е показвал. А сега седеше до мен и плачеше на дивана, докато гледаше „Фермата“.
Безкрайно щастлива съм, че изживях всичко – от най-хубавото до най-лошото. Видях и върху какво още имам да работя в себе си, защото не съм безгрешна. Вътре допусках много грешки, но те най-вече бяха от това, че в един момент накрая, аз нямах мисъл в главата си. Постоянно мислех върху това да си визуализирам образа на родителите си, образа на кучетата си, да имам нещо като спасителна фантазия, за да изляза от оная реалност там. Нямах въображение. Нямах критично аналитично мислене. Бях тотал щета, казвам го с ръка на сърцето.
След „Фермата“ говорих много с моя ментор, която ми каза, че съм абсолютен герой. Ходих и на психолог. Бях поела много негативна енергия.
– Онова, което не ни убива, ни прави по-силни, нали така. Ти си преживяла много трудни моменти в живота си, заради които ставаш и трансформационен лидер, но може би това, което си преживяла във „Фермата“, идва именно сега, за да те тества?
– Абсолютно, толкова точно го каза наистина. Самата аз си казах същото накрая – че за мен всичко това беше един тест, с който да осъзная наистина колко съм напред. Аз съм малко перфекционист, винаги изисквам повече от себе си, казвам си, че не съм достатъчно добра в нещо, това е и негативната парадигма, която имах за себе си. Но видях вътре всъщност, че аз съм много, много постигнала в живота си.
Исках да помогна на хората – много седят вечер вкъщи или по заведенията и пият, други се друсат с наркотици, за да замъглят съзнанията си. Но защо? Защото вътрешно не се чувства добре от реалността, в която живее. Дали от безпаричие, дали от несподелена любов, всеки си има неговите проблеми. Начинът да се справиш с това обаче, не е като замъгляваш съзнанието си и се самонаказваш.
Същото е с правенето на татуировки – тялото е храм, не бива да го мърсиш. Аз самата имам много татуси, които съжалявам, че съм си правила, но е било в моменти, когато съм искала да си причиня болка, понеже вътрешно не съм се обичала достатъчно. Не родителите ми не са ме обичали, аз не съм се обичала. Или пък те са ми показвали криворазбрано тяхната любов и в един момент аз се разклащам, започвам да се държа неадекватно.
Имам несподелени любови. Във връзките си съм отхвърляла хората, наранявала съм ги, не са ми се получавали нещата в интимен план. Започнах да се чудя защо задължително някой трябва да страда? Тогава тръгнах по коучове, психолози и видях колко много имам да работя по себе си, колко изгубена съм всъщност. И пътя, който извървях, и всичко, което постигах, беше примера, който исках да покажа и във „Фермата“.
– Ти взе много победи във „Фермата“, които вероятно са те карали в даден момент да си правиш проекции за големия финал. Мислила ли си какво би направила с наградата от 100 000, ако беше стигнала до там?
– Влязох във „Фермата“ без каквито и да е било очаквания за това да стигам до финал. И честно казано се изненадах от физическата си подготовка, защото знаех, че психиката ми е много силна. Не вярвах, че физически мога да победя толкова много хора на Арената. Колкото повече се доближавах до финала, започвах да си представям, че е възможно наистина да стигна до там, след като съм толкова напред в играта. Но в един момент загубих посоката, загубих себе си, в края бях супер изморена.
За мен 100 000 не са били цел, по-скоро исках да покажа какъв човек съм, да подам качествени послания на хората и те наистина да се пробудят чрез мен. Вярвам, че го направих и не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че не стигнах до финала, защото спечелих най-ценното – любовта на хората! Горда съм с това, което показах.
Не влязох във „Фермата“ заради парите. И все пак, за да отговоря на въпроса ти – ако бях спечелила тази награда, най-вероятно щях да я инвестирам в образование. Да направя Академия, в която да давам постоянно нови и нови знания на хората за това да вярват повече в себе си, да са по-качествени личности.
Но аз ще продължавам да помагам на хората – дали с книга, дали с курсове, които ще водя. Ще следвам този път неотклонно и вярвам, че това е моята мисия.
– Спомена, че имаш несподелени любови. Все още ли имаш подобни разочарования в личен план?
– В момента нямам мъж до себе си, а мисля вече за семейство, искам да стана и майка. Но не насилвам нещата, знам, че ще се случат в точния момент. Искам да срещна точния човек, а не просто някой, с когото ще направим деца и след две години ще се разделим. Да е някой, който е като мен, с когото да гледаме в една посока.
Интервю на Анелия ПОПОВА
