Атанас Георгиев е певец, надарен от Бога. Наградите му са толкова много, че можеш с лопата да ги ринеш – твърди фолклористът, професор Николай Ников. Към тези похвални думи хората, които го познават добре, ще добавят: скромен до глупост, непрактичен, Господ му е дал талант, но не и амбиция. Пее само заради любовта си към музиката.
А, че с гласа си може да печели пари и слава, дори и не се и сеща.
Скромната му къща в родното Стефан Караджово също се оказала спирачка за Атанас в кариерата му. Не искал да я замени за никакви апартаменти и заплати в големи ансамбли. А съблазнителни предложения е имало. И те са били напълно оправдани, защото човекът, към когото са отправени, е носител на три златни медала от фестивала в Копривщица, и големите награди от надпяванията на имената на: Борис Машалов, Вълкана Стоянова, Стайка Гьокова, Йовчо Караиванов.
Но въпреки това Атанас Георгиев избрал да си остане село. Съпругата му Маргарита се шегува: „От училище сме заедно. Аз съм от Свиленград. Родителите ми искаха да отидем там. Щяха да ни купят къща. Той обаче, отказа. Моето село е и курортно – каза. – Там ще сме по-добре. Да, ама после ме направи овчарка“.
– Г-н Георгиев, от къде този певчески талант у Вас?
– Баба ми и вуйчо ми пееха. Майка знаеше песните, но нямаше глас. На един 8 март, бях на десет години, учителката ми Дабринка, викахме й Хубавинка, ме побутна и реши да ме изкара на сцената. Дърпах се, но тя ми каза, че съм длъжен и няма как да откажа.
Читалището беше пълно. Излязох сам, без никакъв съпровод. Бях толкова притеснен, че после не знаех, пял ли съм или съм плакал. От тогава постоянно ме караха да пея. От малък хванах и гайдата. Учеше ме един стар майстор – бай Петър. Завърших прогимназия, заминах да уча в „Техникума по машини за зърнообработването“ в Червен бряг. И там продължих с пеенето. Дори излязох на голяма сцена – във Велико Търново.
– А какво стана с гайдата?
– Заради нея, след прослушване, ме взеха войник в Дома на народната армия в Сливен. Но там тя изчезна. Струваше 100 лева. Не можех да си купя друга. С това приключи кариерата ми на гайдар. Оставиха ме като певец.
– Не си ли помислихте тогава, че музикант може да бъде бъдещата Ви професия?
– Не. Ожених се. Върнах се на село. Завърших курсове и станах готвач в Санаториума, който току що бяха открили. През 1976 година той беше най-модерния в страната. Караджовската минералната вода беше прочута. 260 души от цяла България идваха на смяна. Зиме и лете. Аз готвех, свирех с уста и пеех. На някои това им харесваше, други не бяха толкова доволни. Оплакваха се: Този все пее, не ни остава да спим, сърдеха се.
– От кого се учеше?
– Харесваше ми Тодор Кожухаров, Недялка Керанова, Йовчо Караиванов. Слушах ги непрекъснато. Дори на улицата да съм, чуя ли ги, оставам всичко и заставам под стъбла с радиоточката. Много помнех тогава, много научавах. Направихме трупа в санаториума. Върнем ли се с награда след надпяване, почерпваха ни с по две кебапчета и толкова.
– Изненада ли Ви първия златния медал от фестивала Копривщица? Годината е 1981. Вие сте на 23.
– Как няма да ме изненада. Толкова сцени и толкова звезди и аз първенец. Тогава видях за първи път Красимир Станев. Беше известен, много го харесвах. Каза ми: „Браво момче!“ Като ми връчваха медала на сцената не знаех какво да направя. Аз съм просто момче, разплаках се. В селото се разчу. Приеха ме в партията. Уважение. Но аз не обичам да се перча. Пея и си работя. Построих си къщата. Но тогава, през 1989 година, станаха промените и затвориха санаториума. Нямаше пари. Ставах овчар.
– Но точно тогава си Ви канили в най-добрите ансамбли. Осигурявали са Ви заплата, жилище в големи градове, включително и в София. Защо не приехте?
– Тъкмо направих къщата. Как ще отида. Гонех овцете и пеех, полето кънти. Голяма заплата. Почти спрях участията. Забравих всички болки. Но развалиха ТКЗС-то и останах хептен без работа. А по сватби не ходя.
– В селото Ви е имало трупа и Вие сте били солист. Какво стана с нея?
– Ръководителката напусна и две години аз я поех. Прекръстих я от „Извор“ на „Вокална група за автентично акапелно пеене „Тронска шевица“. Ходихме много по конкурси. Вземахме награди.
– Откъде дойде това име „Тронска шеница“?
– От една легенда: Когато султанът тръгнал да обикаля земите си и стигнал дотук, видял, че жените носят страшно красиви носии. Тъкали са си ги и везали сами, на газена лампа. Тогава владетелят възкликнал: „Това е носия за царския трон“. От тогава сме тронки.
– Защо изоставихте ансамбъла?
– Оперираха белия ми дроб, но не спирах да пея. Лекарите се чудеха. Това беше несъвместимо с медицинската логика. Въпреки състоянието си продължавах да организирам участия на ансамбъла, вземахме награди, тупаха ме по рамото, но работа не ми даваха. Нямах претенции, бях готов да мета улиците, да мия тоалетните. Не искам пари даром. Или заради пеенето. Ансамбълът щях да водя безплатно, но не се съгласиха. Гръбнакът ми беше увреден. Оставиха ме в болницата. Почна лечение и ми дадоха пенсия.
– Никога ли не сте вземали пари от пеене?
– През 1914 година в Петропавловския манастир имаше събор на овцевъдите. На певческия конкурс задължителна беше песента „Заблеяло ми е агънце“. Намерих първия вариант на Борис Машалов. В последващите му записи той е правил промени, съкращавал стихове. Конкурсът беше три дни.
Никога не отивам на надпяване, за да взема нещо. Ако ме определят добре, просто искам да пея. Да покажа какво мога. Овцевъдите ми дадоха голямата награда и хиляда лева. Не можех да повярвам. За първи път чувах, че от пеене могат да се вземат пари. От тогава два пъти съм вземал към наградите по триста лева и един път 150. А сега стана обратното. Искат ни пари за участие. Доста е унизително.
– Защо не успяхте да се наредите сред известните наши изпълнители на народни песни, където Ви е мястото. Как си го обяснявате?
– От бедността е в детството е. Притеснителен съм от малък. Нямаше кой да ме подеме, да ми даде кураж, да ме подбутне. Затова си останах с конкурсите.
Исак Гозес
