Който казва, че театърът няма нищо общо със спорта, очевидно няма представа и от двете. За да ви докажем нашата теория, че актьорите и спортистите имат много прилики, се срещнахме с великия Христо Гърбов, който разби представите за всички различия на сцената и игрището. Пред актьорът, който може да разсмее всеки, но и да влезе в изключително сериозен образ, направи сравнение между двете професии и разкри защо дава титлата „Най-добър актьор сред футболистите” на Христо Стоичков. Той говори и за баскетболната ни звезда Александър Везенков и не пропусна да ни развесели с истории около собствената си футболна кариера, която приключва по доста необичаен начин.
– Как изглежда нивото на баскетбола и футбола в България през погледа на един актьор?
– Баскетболът си ни е много зле, но мисля, че футболът се нарежда веднага след него, говоря за националните отбори. Не говоря за отделни играчи в баскетбола като Александър Везенков, които са много добри. Изключителен играч, изключителен баскетболист. Той заслужава да получава за играта си само хубави думи.
– Но всички такива много добри български играчи са се изградили извън пределите на страната ни.
– Нали играят за България в крайна сметка? Тук спортът зависи от други неща – от български бизнесмени, затова е на това ниво. Българският бизнесмен може да извади толкова пари, колкото е и нивото на българския спорт.
– Кой е най-добрият актьор сред футболистите?
– Аз (смее се). Шегувам се, разбира се. Май не останаха. На мен най-любимият ми български футболист за всички времена е Христо Стоичков. И мога да кажа, че той е най-добрият актьор. Умее да пази чест, достойнство. Въпреки всички псувни и неща, които говори умее да съхрани себе си и да се покаже като изключително голям човек и изключително голям футболист. Но най-вече като човек, защото той вече не е в активна футболна кариера. Определям Христо Стоичков като най-добрия актьор сред футболистите.
– А от сегашното поколение?
– От сегашното поколение няма толкова много артисти.
– А Валери Божинов не можем ли да го наредим в тази класация?
– А, той е извън класацията. Той се е наредил вече (смее се). Изявява се по медиите. Той мисля, че не слиза от заглавията. Те му преписват много вицове. „Влизам – тъмно, гледам няма нищо, викам си тука има нещо.” – но това вече е виц. Смятам, че щом го цитираме и ни влиза в разговора, това значи, че той вече е в устите на хората. За добро или за лошо…
– Когато чуете „национален отбор по футбол на България” за кои трима футболисти се сещате веднага?
– Трудно ми е да кажа. Дори ми е много трудно. Сещам се за Ивелин Попов, Кирил Десподов, Божидар Краев.
– Краев май също става за актьор? Обича да се изявява.
– Те всички искат да се изявяват и да са на първо място, но не става само с приказаки, за съжаление. Отиват към Големанов, където използвах реплика в стил Божинов – „От малък съм си голям.”
– Какво куца във футбола?
– Всичко куца. Футболните хора най-добре си знаят. Проблемите са, че липсват школи, липсва голяма сцена на българските футболисти. Те са някакси в сянка дори в клубовете си. Ето, Лудогорец създаде клуб, който е само от чужденци, има един българин, който да може да каже за какво става дума. Но Лудогорец въведе този модел – да не се налагат българи. В големите отбори в България почти не играят български футболисти. В книгата си Стоичков казва – „Ако сега трябваше да правя кариера, въобще никой нямаше да знае за мен.”. Просто условията сега са съвсем различни. Сега трябва родителите да дават пари на треньорите, а едно време не беше така. Вече не е престижно да си футболист. Младите момчета не искат да стават футболисти. Ще заложим на женския футбол, но да не насилваме нещата (смее се).
– На какво се дразните най-много, когато гледате националния отбор по футбол?
– Дразня се, когато играят хубаво, но не могат да реализират. Защото имаше и такива мачове. Мачът с Унгария беше точно такъв. Напъваме-напъваме през цялото време и нищо.
– А какво ви дразни, когато гледате мачове от Ефбет Лига?
– Аз съм цесекар, въпреки, че съм тренирал в Спартак (Варна).
– Да не навлизаме в подробности кой точно ЦСКА, че да не стане драма.
– Не, няма никаква драма, ЦСКА, разбира се. Ама това не е наш проблем, това е проблем на държавата, която допуска това да се случва. Името на ЦСКА не е фенски проблем. Просто може да има няколко Левски.
– От Левски обявиха, че няма да слагат тире.
– И Слава Богу, че са се обединили. Но биха могли. Щом има две ЦСКА, значи има възможност за всичко по две-три-пет вариации. Кеф ти е, имаш си парите, правиш си отбор. Какъв ти е проблемът – никакъв. За ЦСКА мога да кажа, че ме дразни най-много това, че в атаката няма сполука. Играят смислено, има игра, може да се отличи.
– Е, Али Соу се разчупи.
– Е, разчупи се. Тя го чупи там една много готина мадама. Той се разчупи, но не може да е само той. Има много добри нападатели, които трябва да вкарват. Али Соу играе перфектно. Той може да не вкарва, но играе жестоко. Отнема топки, подава пасове, връща назад, това също е игра. Не да стои да чака, както имаше едно време деветките. Деветките стоят, чакат и дуумм и само прави голове, стига да му изсипват хубави топки. Добре се справя до сега нашият президент и собственик на клуба Гриша Ганчев.
– Какво Ви липсва най-много в българския футбол?
– Липсват ми българските играчи, на които да имаш вяра. Които да усетиш, че ще носят на плещите си едно поколение, което може да направи българския национален отбор с успехи.
– Не казахте много ласкави думи за националния отбор по футбол, а и не само Вие. Това е мнение на голяма част от футболните запалянковци. Това ли е правилният начин на поведение? Не се ли отразява това негативно на играчите?
– Отразява им се, разбира се. Ние, българите, като всички балканци сме много емоционални и някакси много преживяваме, когато нашият отбор падне и се нахвърляме веднага. Няма средно положение. Много е жестоко към момчетата, наистина. Ние преживяваме някакво разочарование като фенове, да, но не е хубаво така да се нахвърляме срещу тях. Това са те, други няма засега. Пак ще спомена книгата на Христо Стоичков. Там той казва какво са ги правили след загубата от Нигерия с 0:3. Той казва, че не е успял да спи от хуленето. Не може така. Просто и ние си имаме някакви трески за дялане като хора, като фенове. Ужасно е това. Ако трябва и ние да направим нещо в тази ситуация е да не сме толкова пренебрежителни към труда на хората все едно дали са паднали.
– Кой български спортист бихте поканили да Ви партнира на сцената?
– Пак ще кажа Христо Стоичков.
– За каква роля?
– За каквато ще да е (смее се). Ще стои добре в ролята на Големанов. Големите какво да играят, не могат да играят джуджета или нещо Чарли Чаплин. Трябва нещо от българската класика. Понеже съм на тема Големанов, сега завърших премиера, Стоичков може да играе Големанов, а аз да играя неговия ортак, с когото са от една партия в преследване на политическа кариера.
– Какво е общото между театъра и футбола?
– Има много общи неща. Първо, това е колективна игра. Второ, много е важна концепцията на режисьора/ треньора – да направи необходимия кастинг в театъра и необходимата селекция за мача. Много е важно да вземеш актьорите, които са във форма, както и футболистите, които в момента са във форм и да ги пуснеш в мача. Говорим за селекция, за форма. После идват пасовете. В театъра е много важно партньорството. Много е важно да има добри играчи, които да си партнират добре в текста, защото при недобри актьори текстът се смачква и не достига до хората. Започват да се питат какво е това. Същото е и във футбола. Ако няма добри пасове, точни, става безинетерсна игра, започваш да псуваш и да се разочароваш.
– По тази логика можем да сравним театъра с всеки колективен спорт.
– Да, точно така. Само с тениса няма общо. Но пък тениса можем да го сравним с моноспектакли (смее се).
– В такъв случай Григор Димитров е…
– Мариус Куркински, да кажем (смее се). Висш пилотаж. Григор Димитров е страхотен за един моноспектакъл с ракета.
– Кой футболист би се вписал в ролята на Казанова?
– Мисля, че Благо Георгиев. Той си е на първо място. Могат да се изброят и други имена, но Джизъса първи ми изскача в съзнанието с татуировките, с вкуса към жените. А защо не Божинов, Ники Михайлов да влязат в тази роля. Ще стане хубав сериал (смее се).
– Разкажете ни за страстта си към Спартак (Варна).
– Баща ми беше спартаклия и цесекар, и аз така. По семейна линия. Аз съм тренирал първо лека атлетика. Дисциплината ми беше овчарски скок. Но ние повече тренирахме футбол, отколкото да скачаме овчарски скок. Два-три пъти на тренировка ми даваха пръта и аз се уплаших от това нещо. Нямах си доверие, че ще се мушне точно в канала, че ще се опра на него, че и къде ще отида (смее се). Уплаших се от този спорт и Слава Богу. Дори като беше зима и тренирахме в залата, там на две кози за спортна гимнастика, които играеха роля на футболни врати, вкарах с левия крак жесток гол. Треньорът ми каза, че е било случайно. Отговорих му „Как така случайно?”, айде бум още един гол и това е. И баща ми каза да отида да се запиша и да тренирам футбол. И аз се записах. Бях тийнейджър. А майка ми искаше да запиша пиано. Това става в същото време. Отивам на изпит за пиано, обаче се уплаших нещо и се отказах. Аз обаче имам кака, а тя влезе тогава в тази школа. И майка ми вика: „Ще видиш ти, сестра ти като ходи по чужбина да изнася концерти, ти ще си стоиш тук.” И аз отидох пак и се явих на изпита по пиано и ме приеха. И така школа за пиано и по същото време тренирах футбол. С надути крака от футбол ходех да свиря на пиано.
– Колко време тренирахте футбол?
– Една година, но през целия си детски живот съм играл футбол.
– Защо се отказахте?
– И аз не знам защо се отказах. В един момент реших, че това май не е за мен.
– Съжалявате ли, че не продължихте?
– Не. Не бих продължил. Мисля, че решението ми е взето с цялото ми сърце. Тогава рисувах хубаво. Пред мен стояха и други хоризонти, и други възможности и аз реших да се опитам там. Мисля, че не съм сбъркал.
– Сега тъжно ли Ви е като виждате какво се случва със Спартак (Варна)?
– Тъжно ми е, разбира се. Срина се.
– Липсва варненското дерби межди Черно море и Спартак.
– Да, липсва много. Аз съм присъствал на едно дерби преди много години. Спомням си Спартак (Варна) беше няколко кръга на първо място, бихме Славия с 6:0 във Варна, след това имаше три силни кръга, дойде ЦСКА, би ни и нещата се успокоиха (смее се). Но си спомням един мач с Черно море. Тогава на стадион „Юрий Гагарин”,. Пълен стадион, страшна атмосфера, Спартак вкарва гол и по едно време зашумя целият стадион и идва линейка, прибира един човек и си заминава. Един фен на Черно море умрял, получил инсулт с думите „Ах, те няма да изравнят!”. И от тогава си казах, че съм фен, но чак пък да си отида от този свят, защото няма да изравни моят отбор е прекалено. Но това ми остана в съзнанието.
Та да се върнем на темата. Тъжно е, Варна е голям град, но това е положението, няма кой да дава пари. А и да има, така от нулата е много трудно. Ето в Пловдив си държат на футбола, например.
– Появявал сте се на сцената с фланелка на Спартак (Варна), каква друга бихте сложил за представление?
– Аз от сцената съм се провиквал „Само ЦСКА”. Разбира се, след спектакъл, когато гости в театъра бяха футболистите на отбора. А иначе Спартак (Варна) имаше годишнина тогава и аз бях във Варна заради представление. Излязох на сцената със зелена фланелка. И като се развикаха спартаклиите и веднага ми дадоха една синя фланелка. А не е изгодно да заставаш срещу фенове (смее се). Както и да е, свърши това. След това ми се обаждат от ЦСКА с думите: „Абе, Христо, каква е тази синя фланелка?” (смях). Пак трябваше да се обяснявам. Та така ме хокаха.
– Ако трябва да направите представление за българския футбол, как ще се казва?
– Участвал съм в такова представление. То се казва „Фенове” и участвах заедно с Валентин Танев, мой любим партньор на театралната сцена. Всъщност това представление тръгна с подкрепата на Валентин Михов, който е футболен деятел. Той дадае първата сума, първата финансова инжекция, за да започнем този проект. Това се случи през 2002 година. Излезе на 1 март 2003 година. Тогава все още имаше футбол. Последните години какъв футбол, какво да се занимаваме. Мълчим, траем си.
