Метафорично казано: Под мишниците на Лили Сотирова е пълно с дини. И тя се старае да не изпусне нито една от тях. Обича поезията и го доказа с първата си стихосбирка, занимавала се е с музика, завършила е философия, има успешни опити в модния дизайн, докосвала се е до киното, но… над всичко е живопистта.

Лили предпочита да празнува рождените си дни не с купони, а с изложби, които кръщава с нестандартни имена, като „Презареждане“ , „Мигове в отпечатъци“… Обяснява ги кратко: „Всеки миг е ново пробуждане и изживяване.

“ Броят на самостоятелните й изложби отдавна е надхвърлил пръстите на двете ръце, а картините й вече са успели да прелетят зад океана.

Виолетовото е любимия й цвят, а Ван Гог и Салвадор Дали са гениалните учители. Има, разбира се и други. Светлин Русев е най-важният от тях. Той лично подреди изложбата й в галерия „Нирвана“ преди две години: “Академикът ми даваше насоки, докато подготвях картините си. Съветваше ме на кои бои да наблегна, колко контраст да има в платната ми. Той не се налагаше, само предлагаше неща, които смяташе, че биха ми харесали. Това е най- правилният подход към един ученик“, смята талантливата художничка.

– Г-жо Сотирова, пандемията от коронавирус засегна най-много хората, които се занимават с изкуство. На вас как ви се отрази?

– Притесни ме застоят. В началото на годината имах две самостоятелни изложби. Показах 22 нови платна. После дойде извънредното положение, което блокира изявите ми. От друга страна, принудителният престой вкъщи ми даде възможност да опозная по-добре себе си. Четох много книги, нахвърлях си нови идеи, обмислях бъдещите си планове, сред които е и нова изложба, която трябва да се състои до края на годината.

– Какво ще видим на нея?

– В момента работя върху нови теми. Искам да извадя на показ вътрешната ни красота. Аз съм позитивен човек.

– Майка ви е музикант – певицата Диана Дафова, дядо ви-също. Как се случи така, че не ги последвахте?

– Израснала съм с музика. Като малка пеех, даже смятам, че имам талант. Никога обаче не съм си мислила да се занимавам с това професионално. Интровертността ми надделя и започнах да изразявам себе си с рисуването. Беше ми приятно да го правя. Старателно се подготвих за художествената гимназия. Там беше моето място. Преподавателите ме окуражаваха, казваха че съм способна.

– Вие предпочитате абстрактния стил. Защо?

– В абстракцията човек вижда себе си и това, което е в душата му. Разминаването на форми една в друга ми помага да концентрирам идеята си. Имах една преподавателка – Катя Фотева. Нейният усет и виждания в живопистта и композицията бяха много близки до моите. Тя ме насочваше в абстрактните ми виждания. Това доста ме различаваше от останалите ми съученици, които наблягаха на реалистичното в картините си.

– Заминавате в Америка, за да учите моден дизайн. Това пък защо?

– Защото мисля, че модата и живопистта могат да се съчетаят по един доста елегантен начин. Впечатлявах се от Роберто Кавали, следях модните ревюта, интересуваше ме работата с иглата и конеца, т.е. процеса преди манекенките да излязат на подиума . Учих две години в „Арт институт“ в Далас, Тексас, върнах се и продължих в Нов български университет. Но към обучението си по моден дизайн, прибавих и философията.

– От всичко това се е родила едва ваша колекция. Каква е съдбата й?

– Колекцията „Видимост“ е от двадесет модела, шест от които изработени от неопрен и вдъхновени от кубизма и абстрактното изкуство. Показах ги на моден форум в Плевен. Няколко артистки ги облякоха за изявите си на сцената.

– Подготвяте нова изложба. Сложното време, в което живеем не убива ли желанието ви да рисувате?

– Една страст не може бъде убита. Когато човек вътрешно е убеден и иска да твори, няма как да се спре. Да, настина галериите бяха затворени, но ето, че животът в тях започва да се връща. Отново има възможности изкуството да бъде представено.

– Художник може ли да храни къща?

– Аз успявам да продавам картините си. Част от тях са в чужбина- в Холандия, Италия, Америка, Франция. Познавам някои от хората, които са ги купили. Така че, платната ми продължават живота си и след като се разделят с мен.

– Какво, освен бои, четки и платно, ви е нужно, за да рисувате?

– Вдъхновение.

– А когато нямате?

– Тогава не рисувам и се спасявам, като пиша стихове. Чрез тях изразявам себе си и състоянията, в които изпадам.

– Кое състояние най-силно стимулира поезията ви: когато сте щастлива , нещастна, влюбена, разлюбена?

– Зависи . Преди всичко трябва да се впечатля: може от думи, картина или общуване с някой човек. Това, което пиша в стихотворна форма, са мои разсъждения, в които си задавам въпроси и търся отговори . Поне за себе си. Един вид разголване пред света. Интересува ме и как това , което пиша, въздейства на хората, които не ме познават.

– Първата ви стихосбирка се казва „Съзерцания в безкрая“. Какво виждате в безкрая?

– Вселената в нас. Всъщност без края сме ние самите. Вътрешната ни красота, добротата, смирението…, но също и лошотията, която трябва да прогонваме от себе си.

– Кога сте щастлива, в кои миговете ви се струва, че летите?

– Това се случва по-рядко. По-често съм на земята, но и там не е лошо, защото научавам много неща за себе си. Хората са лицемерни и това никога няма да се промени. Мнозина мислят, че така могат да оцелеят. В днешно време искреността не е твърде ценена. Фалшът и лъжите управляват.

– Какви са целите ви?

– Искам да се развивам в избраната посока, да представям едно различно изкуство, което да накара хората да погледнат на мен като на самостоятелна личност със собствено име.

– Да не сте в очите им само дъщерята на Диана Дафова?

– Изкуството е дестинация, а всеки човек е отделна вселена и прави това, в което е силен. Аз имам свое име и ще се боря да го утвърдя по най-добрия начин. Надявам се, че новите ми платна, ще бъдат интересни и ще ме докажат като художник, който върви напред.

Интервю на Исак ГОЗЕС