Виолета Модева е българска артистка, която от тридесет години живее в Париж. Била е танцьорка-солистка в музикалните театри в Ямбол и Шумен. Преди това е завършила танцова школа и е тренирала акробатика. В средата на осемдесетте заминава на гастрол в Швейцария.
През 1990 сама, без да знае и дума на френски, заминава за Париж. Сблъсква се с много трудности, но остава девиза й: „Животът е хубав“. Твърди го и днес, когато заради коронавируса, той е твърде необичаен и сложен:
– Г-жо Модева, как е животът днес в града, който според легендата „никога не спи“.
– Париж от месец е тъжен. Няма човек по улиците. Всички луксозни магазини и ресторанти по прочутата Шанз-Елизе са затворени. Хората се пазят. Дисциплината е голяма, защото глобите са много тежки. Попълваме декларации при всяко излизане, в които посочваме часа и къде отиваме. Възможни са само най-близката аптека или магазин за хранителни стоки. Ако нямаш такъв документ санкцията е 135 евро. При повторно нарушение тя расте. Никакво събиране на групи. А в Страстбург дори съпрузи нямат право да излизат заедно. Режимът е много строг. Айфеловата кула, която виждам от прозореца на апартамента си, всяка вечер е осветена с надпис: „Мерси“. Това е благодарност за лекарите и медицински сестри, които денонощно спасявят човешки животи.
– Франция е една от най-засегнатите от коронавируса страни в Европа. Как го обясняват там?
– В началото Франция като че ли малко несериозно се отнесе към опасността. Мерките закъсняха. В началото на март се връщах от България и на парижкото летището кацаха самолети отвсякъде. Идваха италианци, испанци и точно тогава заразата плъзна най- мощно. Затова властта бе обвинявана, че по- рано не затвори границите.
– Притеснени ли са французите за в бъдещето си?
– Всички са притеснени, защото никой не знае кога ще свърши пандемията. Специалисти твърдят по телевизията, че ще има нов вирус, но дали това е вярно, никой не може да каже. Всички са стресирани. Вчера ми се обади по телефона отговорничката на блока. Казва: „Мадам Бретон, ако имате нужда от нещо веднага ми се обадете“ . Това е прекрасно. Аз съм сама, има много други такива. Но в този момент те не са изоставени. Правя всяка сутрин и след обяд гимнастика, защото трябва да поддържаме формата и здравето си. Същата правят и много други.
– Има ли надежда скоро това да свърши? Какво се говори?
– Надаваме се, разбира се. Но се говори за още по-строги мерки, защото положението е много сериозно. Споменаха, че може би, когато му дойде времето, ще има известно отхлабване на режима за младите, а тези които са над 65 години ще останат под пълна карантина.
– Какъв е режимът по празниците?
– Няма разлика, глобите са големи. Никой, никъде не може да отиде. Църквите са затворени. Не е разрешено на хората да ходят с кола до близките села. Носят се маски и ръкавици.
– Нека сменим темата: Как танците станаха ваша професия?
– Аз съм от София. Учих в школа за танци, тренирах акробатика. Харесаха ме и ме взеха в Музикалния театър в Шумен. После продължих в Ямбол. Имах късмета още през социализма да замина в Швейцария. Представях танцов номер с партньор и акробатика. Останах две години и половина. Майка ми обаче почина и се върнах. Беше ми много тежко трябваше да направя нещо.
– И тогава решавате да отидете в Париж…
– Преди това обаче, докато чаках пред една от касите в „Кореком“, имаше много хора, ме ограбиха. Предстоеше ми пътуване в чужбина и носех в чантата почти всичките си пари. Това се повтори и в автобус във Варна. Останах без нищо. Бях много огорчена. Казах си, ще замина и никога повече няма да се върна. Тръгнах за Франция без стотинка , не знаех дума на френски.
– Какво работихте?
– Каквото намеря. Няколко години гледах едно лудо дете. Семейството беше много богато. Грижих се за малкото и учих езика. Един колега артист ми помогна да си намеря съпруг. Омъжих се. Мъжът ми не беше богат, трябваше да продължа да работя без почивка. По-късно той почина.
– Не направихте ли опит да работите в някоя парижко вариете?
– Това бе невъзможно. Бях на четиридесет години, при това доста ниска. Дори не съм се и опитвала.
– Поддържате ли връзка с България?
– Това, което се случи в любимата ми родина, много ме огорчи, но сега се връщам поне два пъти в годината. Не пропускам бала на вариететните артисти, които организира мага Астор. Винаги играя кан-кан, въпреки че вече съм на седемдесет. Държа на формата си. Спортувам много. Три пъти в седмицата правя пет-километров крос. Не се давам.
– Неотдавна в България сте имали вълнуващо преживяване. След 35 години се срещнала ваши ученици-танцьори?
– Любовта към спорта и танците ме накара да направя школа. Директорът на читалището в село Катунци ме намери в Банкя, в заведението, в което работих и ме покани да уча децата. Нямах пари, в събота през нощта пътувах до селото, цяла неделя репетирахме и вечерта отново се прибирах, за да бъда на работа през следващия ден. Всички бяхме много ентусиазирани. 35 години по-късно с един приятел обикаляхме България с кола. И изведнъж виждам табела Катунци. Казвам: Спирай. Отидох в читалището. Беше огромна радост. Вълнение. През годините, често съм мислила, за тези деца, какво е станало с тях. После се събрахме със момчето и момичето, които бяха солисти, много талантливи. Наско Лазаров днес има ПР агенция, Весето е адвокат. Цяла година ги учих. Пред очите ми трупата взе първия си златен медал. После спечелили и още. Вече не бях с тях , но продължавах да се чувствам победител.
– Какви бихте им казали днес, в това толкова трудно време?
– Всичко ще се оправи. Животът е хубав. Това е моят девиз.
Интервю на Исак ГОЗЕС
