Бившият капитан на националния ни тим по волейбол Тодор Алексиев говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ . Той е лидер на игрището, който рядко дава интервюта, но умее да подбира точните думи и не се притеснява да отговоря дори на неудобните въпроси. Алексиев е един от най-успешните ни състезатели през този век. С “лъвовете” печели бронзови медали от световно и европейско първенство, както и от Световната купа.
А на Олимпийските игри в Лондон през 2012-а остана на една крачка от отличието. Носител е и на много индивидуални награди “за най-добър посрещач”. В продължение на 13 години игра в 11 отбора в чужбина. Подвизава се успешно в първенствата на Италия, Турция, Русия, Аржентина и Гърция. Печелил е шампионската титла в три различни страни – България, Аржентина и Гърция. А този сезон се завърна у нас, за да облече екипа на Хебър (Пазарджик), с който вече ликува със Суперкупата.
– Тошко, здравей! Благодаря ти, че откликна на поканата на „Код Спорт“! Да ти призная честно, не вярвах, че ще разговаряме в залата на Хебър (Пазарджик) – защо реши да се върнеш в България? Умори ли се вече да пътуваш?
– От една страна да, защото съм далече от семейството ми и това доста ми тежи. В продължение на 14 години съм навън, така че беше време да се прибера. Хората тук поставиха нещата по този начин и ми позволиха да се прибера, защото условията, които ми предоставят, ми позволяват да съм в България.
– Кое най-много те привлече в офертата на Хебър?
– Отборът гради нещо и това е най-важното. Опитва се да печели, което за мен също е важно, защото и в четирите ми последни години в чужбина имаше финали, спечелване на шампионати. А това е много важно за мен в този етап на моята кариера. Финансовите условия няма как да ги загърбим, бяха доста добри. Така че беше лесно решение.
– Отговарят ли амбициите на клуба на твоите? Смяташ ли, че съставът има сили за титлата на страната? Питам те, защото в последните пет години ти си четири пъти шампион – два пъти в Аржентина и два пъти в Гърция.
– Да, а и това бяха поставените условия в началото преди да подпиша договор. Когато един отбор се бори за шампионска титла, това ме амбицира още повече. До момента гледам, че и момчетата от целия състав са амбицирани да спечелим титлата.
– Вече спечелихте суперкупата на България – как прие този успех, който бе постигнат на старта на шампионата?
– Беше странно, защото за първи път играя суперкупа толкова рано. Но пък не бяхме в националния отбор и имахме доста време да се подготвим за този мач. Както се видя, играхме доста добре. В началото имаше малко напрежение, но е напълно нормално за нов отбор. След като напрежението падна, нещата вървяха доста добре. Мислех, че ще е по-трудно, но според мен Лукойл нямаше време да се подготви. Личното ми виждане е, че и двата отбора не можаха да бият сервис, което ще се промени в последствие, защото в нашата зала се бие силен сервис, в залата на Лукойл също и мачовете ще са различни. Но в зала „Христо Ботев“ се играе трудно.
– Кой ще бъде основният конкурент за титлата? Нефтохимик?
– С оглед на състава, който имат, да.
– 13 годни си извън родния волейбол – каква е оценката ти за вътрешното първенство? Какво се е променило през този период?
– Много неща. Принципно играчите, които бяхме едно време в България, играхме по 13 години в чужбина след това. А сега има много млади играчи, които все още нямат представа къде са. Не са се развили, не са на нивото, на което бяхме ние едно време. Ние бяхме в младежкия национален отбор със страхотни поколения. Надявам се тези момчета да гледат от нас, да се развият и да направят същото първенство, което имаше едно време, когато ние играехме в България.
– Казваш, че има много млади състезатели, но какво трябва да направят, за да постигнат тази кариера, която имате ти, Владо Николов – волейболистите, които вдигнаха нивото на този спорт у нас?
– Единствено и само работа. Като бяхме млади, ние не излизахме от залата. За съжаление, не ходехме на училище, за да седим в залата и да се развиваме в спорта. Но дано да е правилна тази работа, защото не навсякъде се работи по правилния начин. Надявам се тези хора да отделят средства и време да научат тези деца да играят правилен волейбол и да работят с тях непрекъснато и постоянно. Защото без работа нищо не става.
– Как си с мотивацията? Предполагам, че се досещаш защо те питам…
– Мотивиран съм, това ми е първа година тук. Като сменяш отбора е лесно, защото отиваш на ново място, искаш да се докажеш и най-вече да печелиш. Това е мотивация, която се вижда. За втората година вече е трудно.
– А липсваше ли ти такава на подготвителния лагер на националния отбор, когато Силвано Пранди спомена, че не вижда в теб мотивация за участие на олимпийската квалификация?
– Лично му го казах, че ще съм там, но ще съм като призрак. Ментално няма да съм там, защото няма да съм със семейството ми, ще мисля само за тях. Имам три месеца и половина, в които да се подготвя за новия сезон ментално, защото вече на тези години това е най-трудното. Физически няма проблеми и ще се подготвиш, но ментално да можеш да си изчистиш главата и да си зареден. Когато не си със семейството си толкова дълги години, тези три месеца ти дават заряд и нова надежда да играеш. Иначе като продължиш с националния отбор, това ще са нови пет месеца след осем навън. Просто това е много изтощително за мен лично на тази възраст. Затова предпочетох да кажа истината на човека, да не разчита на мен и да не заемам място. Аз не съм играч, който може да си позволи да седи и само да заема място.
– Как реагира Пранди?
– Реално погледнато го прие супер. Каза: „Това е твоето решение. Няма да го оспорвам, защото виждам, че това е правилно за теб за момента.“ И край – това беше разговорът.
– Да, обаче сега отново си в списъка на националния отбор. Ще помогнеш ли на състава за квалификацията в Берлин?
– Никой не ме е питал дали искам да играя в националния отбор.
– Ето, аз те питам…
– Ти ме питаш, но това не е правилно според мен. Аз съм в някакъв списък без да са се свързали с мен да питат дали съм мотивиран, дали ще мога, дали ще искам. Защото съм на такъв етап, че мога да реша какво да правя. По-голяма е вероятността да не съм там.
– Трудно ли е за човек като теб – капитан на националния отбор, да гледа мачовете на тима ни по телевизията?
– Не, даже се забавлявам. Гледам мачовете, подкрепям момчетата, не ми пречи. В някои моменти искаш да си там, но в интерес на истината си доставям удоволствие, гледайки волейбол.
– Кое не ни се получи в играта на първенството на Стария континент? Защо представянето ни бе разочароващо?
– Да ти кажа честно, не съм гледал играта толкова обстойно. Гледах просто като фен, даже не съм си правил изводи защо е било така или иначе. Просто не им се получи на момчетата тази година. Няма да ги коментираме, няма смисъл. Свършило е, идва тежка квалификация и трябва да се концентрират за нея.
– Как виждаш шансовете ни там на това мини европейско първенство?
– Ако играят по същия начин, както бе на европейското, са минимални.
– Потъва ли българският волейбол?
– За мен лично не, защото както виждаме има толкова играчи на високо ниво в момента, които играят в големи отбори. В Халкбанк имаме състезатели, имаме в Зенит (Казан), знаем кой е Матей Казийски. Имаме волейболисти, които играят на високо ниво в Италия като Виктор. Също в Русия тази година има повече българи. Българският волейбол не потъва, просто трябва да се намери човек, който да обедини тези хора и да играят. Надявам се да намерим такъв човек. Силвано явно не е, защото не успява да контролира характерите и егото в този национален отбор.
– Спомена Матей Казийски – не е ли жалко, че този наш най-добър волейболист отказва да играе за България и как никой не намери подход към него?
– Вижте сега, това е решение на Матей Казийски, което не се обсъжда. Това си е лично негово мнение, както аз имам такова за предстоящи квалификации и първенства. Един човек взима решение за себе си и го отстоява, както направи Матей. Според мен няма подход и няма човек, който да го накара да се върне в националния отбор. Той е взел едно мъжко решение за себе си и го отстоява. Това е най-правилното. Ако съм на негово място, и аз не бих се върнал, защото съм казал пред цяла България, че няма да играя за националния отбор и няма да играя за националния отбор. Който както иска да го приема, това си е мое лично решение. Аз съм човек с права и имам право да правя това, което е най-добре за мен, за семейството ми, за хората около мен.
– Нека направим една ретроспекция на кариерата ти до момента. Три титли с Левски, а след това в Италия. Какво не ти се получи в шампионата на Апенините първо във Фамилио Корилиано, а след това в Акуа Парадизо Монца?
– Първо в Корилиано всичко беше наред. Започнахме горе-долу добре. Можеше да спечелим няколко мача, които загубихме, но бяхме на доста добро ниво. Започнах да играя постоянно вътре в състава, преборих се за мястото си. Прибрах се за Нова година за Световна купа, но отборът имаше финансови проблеми и не плати тогавашният трансфер и Левски не ме пусна. За Монца треньорът реши за себе си, че ще играе с Шон Рууни. Това си е лично негово решение. Аз не го одобрявах и изкарах четири години подред в Русия.
– Преди това обаче бе турският ти период в Халкбанк, заедно с Дани Милушев и Ники Иванов и треньор Мартин Стоев, а след това в Истанбул Бююкшехир. Какво ще ни кажеш за тези години?
– Годината в Халкбанк беше страхотна. Бяхме трима българи с треньор българин. Играхме доста добре, аз и Милушев играхме на страхотно ниво, имахме много точки. След това видях статистика, че двамата имахме общо близо 700 точки. Накрая обаче опитът на Фенербахче надделя и ни пребиха в плейофа. Беше една добра година за мен лично, но просто организацията в Халкбанк не е на европейско ниво и никога не е била. После Мартин имаше проблеми. Хората, които ходят там, винаги имат проблеми. Сменят по трима-четирима чужденеца на година, което говори, че организацията куца. В Истанбул ББ започнахме сезона с 16 победи и една загуба, в плейофа бяхме първи почти докрая, но не можахме да издържим най-вече физически пак заради организацията – няма кондиционни треньори, няма хора, които да ти помагат да се задържиш на тази форма и накрая потънахме в най-важния момент. Но бяха страхотни години, особено в Истанбул ББ, където бях със съпругата ми, тогава дъщеря ми беше малка. Бяхме заедно и за мен лично беше страхотна година.
– Имал си допинг…
– Да, семеен допинг, който ми се е случвал много рядко. Затова беше много приятен престой. Особено в мегаполис като Истанбул, който дава възможност какво да правиш в свободното си време – нещо много важно за един спортист като мен.
– Следващата дестинация е Русия, където работеше с Пламен Константинов. Щастлив ли се чувстваше там? С какво ти беше най-трудно да свикнеш?
– Там е много трудно. Сургут е град в Сибир и си там зимата, а има един период от три седмици или един месец, в който е минус 40 градуса без да се променя температурата. Няма кислород във въздуха, трудно се спи. Трудно се живее в тази част на Русия. Единственото, което те крепи е волейболът. Да ходиш на тренировка и малко да се разведряваш, защото през свободното си време няма нищо, което да правиш. Но пък играеш на много високо ниво волейбол. Всяка седмица има отбор, който може да те бие. Дори да е 8-ми или 12-ти, няма никакво значение, може да дойде и да те бие вкъщи. А това ти дава по-голяма мотивация да се подготвиш за мача и да тренираш постоянно. Пак имаше българи, които в доста голяма степен са от голяма полза в този момент. Но е доста трудно в тази част на света.
– Но пък Аржентина не е по-близко – как се озова в Южна Америка? Как гледаше на това приключение? Имаш две титли с отборите на Сан Хуан и Персонал Боливар.
– Първата година търсеха „четворка“ и питаха Учиков, който предложи мен и нещата се получиха бързо и лесно. Тогава работих даже без агенти. Ново място, много далече, отново сам, невероятна жега. Тренирахме и играехме мачове от 22:30 часа. Но пък различен волейбол, различна култура, научаваш много, научих нов език, което е страхотно.
– Вече знаеш към пет езика…
– Ами, близо. Беше една доста приятна обстановка за работа – спокойно, никой не бърза за никъде и се играе доста приличен волейбол.
– Забелязвам, че с увеличаване на възрастта ти, титлите също се увеличават. Последните две са с Олимпиакос (Пирея), като през сезон 2017/2018 бе обявен за най-полезен играч в гръцкия шампионат. Какво е нивото на първенството при съседите?
– Горе-долу като нашето. Има два отбора – Олимпиакос и ПАОК. Естествено, ПАОК не започват добре никога, на Нова година правят нови трансфери, сменят четирима чужденци. Това е тяхната политика и тази година ще бъде по същия начин, защото гледах няколко видеа от мача им с Дупница. На Нова година пак ще има промени. Просто това е гръцкият шампионат.
– Имаш и едно приключение в Португалия – какво се случи там?
– Ако отборът на Спортинг беше направил това, което направи тази година, нашият тим от миналата година щеше да остане, защото имахме доста силни играчи и щеше да е шампион. Но просто те нямаха грам организация. Живеехме на 360 км от Лисабон и всяка седмица трябваше да пътуваме за домакински мачове, което е убийство за отбор със средна възраст 34 години. На мен не ми допадна това нещо и в момента, в който Олимпиакос ми се обади да се върна, само се обадих на агента ми и казах: „Направи го. Не искам да стоя тук повече.“ И нещата се случиха по този начин.
– Кои са треньорите през годините, които най-много са допринесли за израстването ти?
– Много треньори са допринесли, минал съм през кой ли не, особен в България. Като чужденец Силвано първия път и Камило, с който се работеше страхотно. Беше лесно вътре в игрището със Силвано през 2009 г., защото всеки знаеше какво трябва да прави, къде трябва да стои, как да се движи на блок. Беше много лесно да се играе волейбол. Те са допринесли най-много да се научим да бъдем професионалисти. И в чужбина естествено, като съм работил с чужди треньори. Там няма кой да те търпи, да ти разрешава да си правиш каквото искаш. Един път, втори път и на третия път напускаш. Това те научава да си професионалист и ти дава едно спокойствие. В България има неща, които не се правят по този начин и невероятно те дразнят. Надявам се това да се промени с годините, но както виждаме, не се случва.
– Кой е най-големият ти успех във волейбола, защото визитката ти е твърде богата с титли, награди, отличия?
– Следващата титла ще е най-големият ми успех. Не обичам да гледам в миналото. Индивидуалните награди, които имам са лице на отбора. Ако тези хора не играят по начина, по който играят, не можеш да спечелиш нищо индивидуално. Затова следващата титла е най-големият ти успех. Трябва да имаш амбиции и да си подготвен да вървиш напред, защото гледайки назад, трябва да спираш.
– Имал ли си трудни моменти в твоята кариера? Как си ги преодолявал?
– Всеки е имал трудни моменти. Бях много разстроен в Монца, защото по време на подготовката с нищо не съм бил по-зле от човека, който се бори с мен за едно и също място. Но ти да решиш предварително, без да дадеш шанс на другия човек, е дразнещо. Но този проблем се реши много бързо. Тогава Пламен ми се обади и каза: „Трябва ми „четворка“. Гледам, че нещо имаш проблеми.“ Отговорих му: „Заминавам! Както искате уредете нещата между президентите, но просто искам да се махна оттук, защото не ми е спокойно.“ На другите места не съм имал такива проблеми.
– На няколко пъти спомена колко е трудно без семейството ти. Как си преодолявал всичко това? Единствено в Истанбул съпругата и едното от децата са били при теб…
– Трудно е, говориш по телефона постоянно. Но знам за какво го правя – за тях. Един ден да имат спокоен живот и да не са зависими от нищо в тази държава.
– Мислил ли си докога ще си на игрището?
– Замислям се от време на време, но съпругата ми казва: „Играй, докато можеш и докато тялото ти позволява, защото като спреш, ще ти се играе, но няма да може!“
– Пробвал ли си някакъв друг спорт като малък?
– Майка ми беше баскетболистка, а баща ми волейболист. Израснал съм в двете зали. В един момент трябваше да избирам. Седнахме и родителите ми казаха: „В България развитие на баскетбола няма да има. Избери другия спорт.“ Играл съм всичко – и футбол, и баскетбол, всякакви спортове. Като малки нямахме компютри, нямахме айфони, нямахме нищо. Бяхме на улицата до 23:30 часа и се занимавахме само със спорт. Никога няма да го забравя. За съжаление, тези дни това го няма и е дразнещо. Да се надяваме, че пак ще се върне това време – децата да се занимават със спорт, а не да стоят вкъщи пред компютрите, което е смешно.
– След края на кариерата ще останеш ли под някаква форма във волейбола?
– По тази тема не съм мислил, но аз друго не мога да правя.
– Как реагират съпругата Валя и децата Никол и Теодор, че временно няма да пътуват и ще са в България?
– Рядко са пътували децата ми. На жена ми от една страна беше трудно да приеме, че играя в България след толкова години в чужбина. Но сега им е доста приятно, защото всяка седмица се виждаме. Надявам се са доста щастливи.
– Как изкара лятото? Успяхте ли да си починете?
– Страхотно! Три месеца и половина не се прибрахме в София, което също беше един плюс. Бяхме по морето, обикаляхме България.
– Намираш ли променена България?
– Да, доста е застроена България в днешни дни. Но България си е България.
– Къде би живял в чужбина?
– В Америка.
– В кой град?
– Няма значение.
– Защо?
– Защото съм фен на американския спорт. Гледам само американски спорт и почти никакъв друг. Може би заради това.
– Нещо за финал на нашия разговор?
– Дано хората да гледат тези предавания и да си пращат децата да се занимават със спорт, защото е много приятно и много важно за едно дете да се занимава със спорт. Спортът дава култура и възпитание, което не можеш да вземеш от друго място.
