Направо ставам луд, когато седна спокойно да изгледам някой готин филм в киното и около мен има 2-3, които си просят пердаха!

Почти всеки път, когато се върна от кино-салон, сядам и си мисля: „Какви ли ще са последствията, ако взема, че ударя един цигански на някой коментатор в залата?“

Вчера бях на „Сан Андреса“. Отидох, да го изгледам, заради моя фаворит – Дуейн Джонсън. Хапнах малко вредна храна, както повелява традицията, когато отиде човек в някой мол и се запътих към касите на киното. Разгледах какво ще дават, което ще ми е удобно в момента и си избрах този филм за земетресения.

Обслужи ме един любезен младеж, за който имах подозрения, че си пада по мъже. Нямам проблем с това, стига да не ме засяга лично. Харесвам си едно отдалечено от хората място, защото обичам да гледам филми сам. Как иначе бих успял да попия всичко от сюжета? Влизам, сядам и гледам, че все още няма никой, освен мен в залата. Казвам си: „Чудесно!“

Започнаха рекламите, когато хората заприиждаха. Издразних се малко, но бързо ми минава, защото повечето си изкараха телефоните, но не, за да говорят, а, за да си изключат звука. Адмирирам!

Да, ама по едно време идват две жени и сядат до мен. „ОК. Ако сте тихи, ще се разберем.“ Оказват се такива.

Още малко по-късно идва една двойка и сядат от другата ми страна. Започвам да се чудя, дали пък не съм толкова готин, че привличам хората? Едва ли, ама все пак си се настаняват комфортно в моя компания.

Лампите угаснаха напълно и дойде време да видя как „Скалата“ ще започне да спасява света, когато всичко започна – смях, обарване, забава, коментари и всичко, което принципно трябва да е забранено в кино-салоните се случваше от дясната ми страна.

Пазарджишката ми кръв започна да бушува и взех да си се представям, че съм на дискотека в родния си град, където всеки момент ще съм готов да вляза във физически сблъсък. Овладявам се… Все пак претендирам, че съм цивилизован човек.

Да, ама двамата глупаци не спират! Субтитрите на екрана бяха по-малко от думите, които те изговориха по време на пълните два часа. Малоумните им същества се смееха на драматичните сцени и изразяваха смущение, когато героите на екрана правят нормални човешки неща. Тотални смачканяци!

След края на филма се почувствах облекчен. Всичко свърши! Глупакът от мъжката част на двойката се размина, а аз започнах да събирам себе си, за да се опитам да поразсъждавам върху сценария. Мъча се, ама ми е трудно. Все си представям сцената от „Игра на тронове“, където „Планината“ смачка главата на „Пепелянката“ и се чудя дали би имала реална ефект…

Днес все още съм афектиран, но започна да ми поминава, след като го споделих с вас. Един съвет – когато ходите на кино, седнете, изгледайте тихо и спокойно случващото се и едва след филма говорете, смейте се или плачете, колкото си искате, защото в някой хубав слънчев ден на някой като мен може и да не му издържат нервите. Може и да спечелите двубоя, но това не значи, че няма да дам всичко от себе си в името на кино-справедливостта.