Зомбита! Зомбита навсякъде! Където и да се обърна по улиците! Краят на света явно е близо!

Чакай малко, вие да не помислихте, че става въпрос за зомбита в стил „Ходещите мъртви“? Не, бе, просто говоря за зомбираното ни общество, което не е поглеждало към небето от Нова година насам, когато хората са насочили телефоните си, за да снимат зарята.

Точно така, става въпрос за зомбита с телефони в ръка. Преди време старите хора се подиграваха на младите, че си играят само игрички, вместо да се огледат в заобикалящия ги свят, а днес всички – млади и стари, са изпаднали в такъв информационен делириум, че състоянието им направо е болестно.

Аз самият дори едва не станах жертва на собственото си зомбиране онзи ден.

По принцип се опитвам да гледам как кучетата в парка правят секс през собствените си очи, а не през екрана на Smarphone-а, но не знам и аз какво се бях заблял в ярките му цветове, като муха в лампа. Вървя си с вперен поглед право надолу и изведнъж – запознанство. Ама не с някаква едрогърдеста кака, от чийто гърди спокойно бих закусил, че и би ми останало и за обяд, ами стълб. Да, бе, не се шегувам! Класическата шега за блъскането в стълба ми се случи в най-прекия смисъл, за който се сещате.

Двамата влязохме в зрелищна схватка, защото ми се налагаше да го преборвам с една ръка, докато с другата жонглирам с телефона си, тъй като той ми е по-ценен дори от зрението, очевидно. Както и да е, тъкмо печеля схватката на живот и смърт и тогава – чудо! Забелязах, че е посред бял ден и въпреки това никой не ме е фокусирал. Подозирам, че причината е във факта, че околните явно в момента гледаха в youtube видеа на хора, които се блъскат от невнимание.

Майната им! Те са го видели във full-hd, докато аз надминах възможностите на 4К. Е, вярно, за моя сметка, ама к’во от това?

Продължих си по пътя, но този път в името на сигурността на най-ценното ми го прибрах в джоба. Реших, че е време да спра да харесвам виртуално хората и да го направя в 3D пространството. Подозирах, че може да се намеси някъде и ароматното измерение, но стисках палци да не!

Минавам покрай един, двама, трима, сто… никой, братче! Не можах да видя очите на нито един от миналите покрай мен. Всички бяха толкова яко в Матрицата, че взех да се оглеждам в небето дали Нео няма да прелети. Освен, че един гълъб се изака върху една нищо не подозираща жена, нищо интересно в небосвода… Пак си крача в походка – Чарли Чаплин.

Казвам: „То е късно. Няма да има вече контроли в градския. Дай да се повозим за здравето на другарката Фандъкова.“ Возя си се и пак гледам опулено хората. Този път видях двама, които не гледаха към земята, но пък и те сигурно воайори, като мен – сложили цаките и се почукват с лакти. Сигурно, за да си насочат вниманието към една майка, която кърмеше, докато си цъка във facebook-а. Оле, чакайте да не започвам за кърмачките, че ей сега ще организират един протест пред редакцията!

Аз харесвам жени със заголени цици! Дори обичам също да се сгушвам между тях на топло и да се опитвам да бозая. Да живеят кърмачките на публични места! Да живее еманципацията! Да живее другарят Сталин!

Остър завой обратно към темата.

Слизам на някаква спирка край някакъв парк. Седнах на една пейка. Поогледах се тактично. А около мен – баби коментират защо и кой позволи Али Раза да умре (явно тече повторение на филма, защото едната каза, че знаела). Дядовци се скупчили на едно място и освен, че обменят старчески аромати, нещо се карат. Сигурно играят карти. Майки излезли на разходка с количките, докато току-проходилите им чеда се въргалят в пясъка. Така десетина минути, докато едно от децата не извика: „А, намерих си Snickers!“ Тогава една от майките хвърли телефона настрана, за да възпре детето от грешката на живота му.

Продължих да дзяпам в околието и добре че! Зададе се една от най-красивите гледки в живота ми! Спортен сутиен с размер C, дълги крака, опаковани в тесен клин, коса вързана на конска опашка и … слушалки за съжаление! Явно не слушаше музика, защото поглеждаше често към часовника си и същевременно говореше. Поредната зомбирана!

Прибрах се аз в един момент. Седнах на дивана и се замислих: „Кой да знае, че филмите за зомбита ще повлияят толкова много на хората по света…“

И внимавайте, ей! Вдигайте чат-пат погледа, че току виж животът минал покрай вас без да ви позволи да се качите. Тогава ще си останете зомбита во век и веков, докато някъде там ще се носи легендата за група от хора, които живели дълго и щастливо, без да могат да прочетат в Интернет, че съществувате.