Преди години наближеше ли време да се прави лютеница на двора, по къщите тръгваха циганки с дълги шарени фусти и питаха има ли тави за калайдисване, пише „Телеграф“.

Другаде улиците се огласяха от виковете „Калайджияяяя“ на мургави мъже, седнали в магарешка каруца, пълна с всякакви медни съдове. Сега това не може да се види, но е останало в спомените на възрастни хора, които през 60-те и 70-те години са били деца.

Умения

Днес трудно ще намерите кой да ви калайдиса и освежи медните съдове, запазени в дома като скъп спомен от баба и дядо.

Старият цигански занаят оцелява у нас благодарение на десетина майстори медникари, които освен да изработват, умеят и да калайдисват готовите предмети.

„В миналото калайджийството е давало хляб на много хора и тогава не е било само занаят на нашите братя роми. В бита са се използвали доста медни съдове, наричали са ги бакърени. Това е второстепенен занаят след медникарството.

Майсторите не са имали време да се занимават с калайдисване, макар че са умеели. Те са изработвали един съд в продължение на два-три-пет дни и веднага захващали следващия.

Влагали са уменията си в изработването, а калайдисването смятали за по-лесна работа и са я давали на роми“, разказа пред изданието Венцислав Цанев от Русе, един от малцината майстори медникари у нас. Той има и защитен реферат за калайджийството по една европейска програма.

Опит

Навремето Венци се учел на занаят от стария майстор Стоян Бахнев, тогава около 80-годишен. Този човек живял до дълбоки старини и се споминал три години преди да навърши столетие.

Докато му показвал, му разправял, че в миналото пред работилницата всеки ден чакали по десетина роми да изработи медния съд, за да го вземат за калайдисване. Който свари пръв – така ставало! Калайдисването било спомагателна работа, макар че и тя си имала майсторлък, предаван при ромите от поколение на поколение.

Русенецът изброява на пръстите на двете си ръце майсторите медникари, останали у нас – по един-двама има в Пловдив, Габрово, Плачковци, Асеновград, Казанлък.

Знаел, че няколко млади ромски момчета от Казанлък и Котел умеят да калайдисват, научени от своите дядовци и бащи, но е възможно да има и други.

„Калайджийството ще изчезне съвсем, когато го няма и медникарството. Останали са малко медни съдове, които да се калайдисват. Те се рециклират, затова се изпокрадоха от стари къщи, дворове и се предадоха на вторични суровини.

Дори в музеите няма толкова много стари медни съдове от бита“, обяснява русенският майстор.

Той разказва как е изчезнал първият занаят, от който зависела изработката на медни съдове – изтеглячеството. В по-миналото столетие медното кюлче се поставяло на една голяма метална маса, а около нея се нареждали 10-12 работници изтеглячи със специални чукове, както и един майстор, който посочвал на кое място да се удари.

При тези удари кюлчето се разстилало и превръщало в тънък лист, слаган после на валяци, за да има съответна дебелина – от 0,5 мм до 2-3-5 мм. От получените листове се изработвали медни съдове.

Поминък

Изтеглячеството давало поминък на много хора, но дошло време, когато в Англия изобретили преси и валяци за промишлено производство и търговците започнали да внасят готови медни листове.

Изтеглячите, останали вече без препитание, причаквали по планинските пътища керваните и хвърляли стоката в пропастта. Но и това не спасило занаята им и един ден някои от тях се захванали също с търговия на готови медни листове. В днешно време те се внасят предимно от Турция и Гърция, защото нашите големи медодобивни комбинати останаха в историята.

„Слава Богу, имаме клиенти, благодарение на които занаятът оцелява“, казва русенецът. Той получавал поръчки от ресторанти и заведения и от хора с механи или битове кътове в домовете си.

Чорба

Неотдавна специално за кораб ресторант изработил медни съдове за рибена чорба, които се закачат на триножник и се оставят на масата на клиента. Яденето остава топло, защото под съда е запален спирт.

По-възрастните русенци си спомнят, че това е било запазената марка на заведението „Рибарска колиба“, което отдавна вече не съществува. Поръчвали се и тигани. Кебапът с лук и гъби ставал изключително вкусен, ако е приготвен в меден тиган. Да не говорим пък за кафето в джезве на пясък, за което също си трябва майсторлък.

Казани

„Винаги актуални ще си останат казаните за ракия, които са медни. Докато българинът си вари ракия, занаята медникарство ще го има. Специфичното при казаните е, че те не се калайдисват. Знам, че и във Франция и Англия готвачите работят с некалайдисани съдове, затова има специален персонал, който ги почиства и излъсква преди готвене, защото медният окис е опасен за здравето на хората.

Калаят удължава живота на съда и го предпазва от корозия и окисляване“, обяснява майстор Венцислав Цанев.

Слабост са му старите медни съдове, които събира и реставрира. Някои запазва за себе си, а други продава, защото знае, че има колекционери, за които тези съдове са изключително ценни.

В дългогодишната си практика е реставрирал ръкатки на поне 200 години – това са медни съдове с капак, в които се сипвало издоеното мляко. Хората закачали ръкатките нависоко, за да не ги стигнат котките.

За себе си майстор Венци е изработил котле чаун, в което всяка година на брега на Дунав приготвя рибена чорба. Казва, че в чауна на открит огън рибената чорба ставала най-вкусна.

Разцветът е през Възраждането

Разцветът на медникарството и калайджийството у нас е през епохата на Възраждането. Тогава нашите майстори започнали да пътуват в чужбина, да ходят до Божи гроб на хаджилък, да виждат какво става по другите страни.

Занаятът дошъл в българските земи от Египет, Иран и Ирак. Медните съдове – чаши, кафеници, котли, тигани, тави, казани, бързо навлезли в бита на българина и употребата им се разширявала все повече и повече. Много хора се препитавали с медникарство и калайджийство. На един майстор медникар се падали по десетина калайджии.

Имало традиция на сватба на младото семейство да се подаряват некалайдисани медни съдове, защото естественият цвят на медта се смятал за символ на девственост и непорочност.