Елена Атанасова е една голяма слънчева усмивка, която успя да стопли мигновено всички в 12-ти сезон на „Като две капки вода“, чийто финал преди броени дни още предизвиква вихрени емоции заради мащаба си. Елена обаче, се оказа едно от големите открития в шоуто!

Чаровната актриса, за която тази сцена бе истинско изпитание за комфорта и възможностите, всъщност смая и вокално, и с поведение. И ако второто е обяснимо заради професията й, то първото се оказа огромна изненада, но само за широката публика.

В живота си Елена е точно толкова усмихната, колкото и на сцената, въпреки че е минала през редица тежки изпитания, които не всеки преживява така, че в крайна сметка да успее да се съхрани.

Но тя е боец – от малка!

А в този разговор е толкова искрена и лична, колкото не можете даже да предположите.

 

– Елена, колко главна роля се оказаха за теб „Капките“?

– С нищо до момента в професионалния си път не мога да сравня преживяването си в „Като две капки вода“. Те бяха премиера всяка седмица в рамките на два месеца и половина. Премиерата бе 3-минутна, а в същото време отнема толкова много усилия, труд, време, а аз в същото време репетирах премиера и в Сатиричния театър. И беше един изключително наситен процес – и емоционално, и житейски.

Толкова много прекрасни хора срещнах, които ми дадоха и в живота възможност да скоча по някакъв начин в друго ниво, защото комуникацията с такива професионалисти само може да ти дава.

Беше изключително преживяване, особено за нас, актьорите, за които това беше една своеобразна школа, която е задължително да се случи поне веднъж в живота, защото те изважда от познатия комфорт. Мен лично ме извади изцяло. Вълните ме заляха като цунами – с всичките тези емоции, енергия.

На следващия ден, когато мина финала, се опитвах да осъзная какво точно ми се случи. И според мен още дълго ще ме държи. Просто в момента, в който се отвори вратата и излязох пред тази вълна от обич, усетих наистина обичта на всичките тези хора, които точно за това бяха дошли – за да се радват с всички нас, да ни обичат и да го показват с всички фибри. Колко пъти човек може да преживее в живота си нещо подобно?

– Така! Ти вече със сигурност си се сблъсквала с реакции на хора на улицата, но нека се присъединя към тях – липсата ти в голямата финална четворка бе най-неочаквания възможен развой! Как се почувства в този момент?

– (усмихва се) благодаря ти за искреното отношение. Наистина срещам такива хора по улицата, които, както казваш, изразяват недоволството си от този факт и просто имат необходимостта да ми го кажат. Това ме радва много, защото е израз на съпричастност към мое преживяване.

Как приех ситуацията ли? За мен това беше една много хубава игра, в която всички участвахме. За себе си имам своите върхове, своите летвички, които сама си поставях и съм изключително щастлива, че ги достигах. Това дали съм в четворката със сигурност не може да ме ядоса, нито разочарова. Преживяването в „Арена София“ за мен беше толкова силна, че друго чувство е невъзможно.

Има и друго – мисля, че всеки един от нас със сигурност се е почувствал победител още в момента, в който е стигнал до тази сцена. Фактът, че такова шоу, което се случи в „Капките“, не се е случвало никога преди това – те кара да си даваш сметка какъв подарък имаш с него.

– Ти преоткри ли нещо ново и неочаквано за себе си?

– Аз съм много емоционален човек, както е и видно. И определено се изненадах от това, че постоянно се чувствах като дете там. Имах едни такива тийнейджърски трепети – онази пеперуда в стомаха сякаш излизам за първи път на сцената. Изненадах се, че отново го изпитвам.

Няколкото секунди, в които се издигах от асансьора към сцената, сърцето ми буквално беше в гърлото. До такава степен се вълнувах, съвсем не бях като един улегнал човек, свикнал отдавна със сцената, както е иначе.

Исках много детайлно да навляза в живота на всеки един от образите, които пресъздавах. Четях много за тях, за всичко, което им е характерно – отвъд това да имитирам гласа и поведението им.

– Два твои образа разтърсиха всички из основи според мен – този на великите Паша Христова и Едит Пиаф!

– Образът на Паша Христова… това е нещо, което и досега не мога да си обясня. Имах буца в гърлото през цялото време, докато пеех песента й, през цялото време ми се плачеше. А когато ме гримираха и накрая ми сложиха и перуката, се погледнах и… не можех да повярвам. Конкретно спрямо нея всичко, което изпитах, беше неописуемо, не мога да намеря думи, за да ти го опиша.

А за Едит Пиаф – също беше много силно усещането. Аз даже си пуснах малко от филма с Марион Котияр, освен всичко друго, което изчетох и слушах за нея. Отделно, както стана ясно, моята фамилия са франкофони и аз съм израснала с тези песни. Точно тази песен, която изпълних, е свързана с неин любовен трепет.

Развълнува ме много, защото точно тя, с нейния драматичен живот, да пее за живота в розово и прегръдките на любимия мъж, са големите парадокси на една женска душа, от която можеш всичко да научиш. Умеем да плуваме добре във всякакви води, все пак сме жени (усмихва се).

– Как реагира майка ти след изпълнението?

– За френския не е имала, разбира се, забележки, тя се гордее с начина, по който го говоря. Майка ми съпреживяваше всеки един от образите ми, но когато дойдохме на нейна територия, както се казва, с Едит Пиаф, беше много щастлива. През цялото време поддържаше комуникация с нейните колежки от алианса и като е свършил лайфа, веднага са започнали да валят съобщения.

Интересно се получи, защото после нейни ученички, които са гледали, се свързаха с нея чрез мен, защото тогава чак са разбрали, че Радка Атанасова всъщност е моята майка. Откриха ме във фейсбук и се получи много приятно за нея. Чуха се по телефона, разбраха се да се срещнат даже.

– Много малко хора се изненадаха от факта, че пееш толкова добре, а всъщност това хич не е случайно, нали?

– Ген си е, да (усмихва се). Баща ми е завършил оперно пеене преди да стане режисьор в БНТ. А майка ми е пяла в хор „Бодра смяна“ навремето. Но театралната паралелка, която завърших в 22-ра гимназия много твърдо ме насочи в тази сфера на развитие. Театърът също съчетава пеене и танци. И като ме приеха и в НАТФИЗ, си казах: „Писано ми е било тук да бъда!“

– Интересна подробност е, че ти си родом от София, но първо си станала популярна като актриса в Пловдивския театър, чак след това в Сатирата…

– Тези 7 години, в които бях в Пловдивския театър, ми дадоха изключително много – и с ролите, и със срещите ми с режисьори. После така се случи, че се преместих и си дойдох у дома. С Калин (Калин Сърменов, б.а.) намерихме много бързо общ език, освен това аз от малка съм израснала с постановките на този театър.

А политиката, която Калин Сърменов следва в момента – да усъвършенства, да прави нови и нови неща, да прави небесен театър, с фигурите с маските, всичко е изключително. Срещата ми с него и влизането в екипа на театъра е подарък за мен!

– А киното къде е в тази палитра от емоции?

– То всичко, всъщност, тръгва от там, защото като бях малка, бях на терените, на които баща ми снимаше. Бях на 12, когато се снимах в първата българо-италианска продукция – „Златните години“. Там се казвах Марина. А после, когато след години, когато се появи и сериала „Ол Инклузив“, където пък съм Мариана, започнах да се замислям над това име, явно е някакво знаково в моя живот.

Ето ти още нещо любопитно – навремето имаше един филм с Едит Пиаф, който гледах заедно с родителите си. Когато се прибрахме после вкъщи, аз взимах едно дървено конче – от тези, с които си играехме – обръщах го, представях си, че е микрофон и започвах да пея песни на Едит Пиаф.

– Ти си винаги толкова усмихната, жизнерадостна, въпреки че си минала и през сериозни житейски сътресения…

– Усмивката е нещо, което ми идва отвътре, изразява ме под някаква форма. Но съм имала сътресения, да. Един от най-тежките моменти в живота ми, е загубата на баща ми. Бях на 19 години. Със сигурност това ме е калило страшно много и ми е дало един по-труден път във всичко, което направих.

Когато се случи тази трагедия, с майка ми си поехме юздите в живота. Бяха едни доста неприятни години за живеене в България – той си отиде през 1996 г.

– През 1996 г. дойде така наречената „Виденова зима“, за нея говориш, нали?

– Да, точно така! Много гладни години бяха, с много протести, недоволство. Спираше тока често. Калих се много, да. Но усмивката идва вероятно и от това. Освен това аз много често сънувам баща ми, особено сега, в периода на „Капките“.

– Така ли? Страхотно! Имала си буквално висша подкрепа! А помнеше ли сънищата след това?

– Помня ги, да. Имаше някои, които се случваха малко преди да ми звънне будилника да речем, и бяха малко по-неясни. Например лайфа, който спечелих с Тил Линдеман, на който беше и Ал Бано, се оказа много специален също. Баща ми е завършил в Италия оперно пеене, а аз съм израснала с италианска музика, включително с песните на Ал Бано. А сега Ал Бано беше в журито срещу мен, изключително вълнение имах.

Същата сутрин, преди лайфа, сънувам как сме с баща ми и майка ми и тръгваме някъде да пътуваме. И аз казвам на татко: Виж, аз колко добре си оправих куфара, както си ме учил. Изведнъж се събудих и бях с такава усмивка на уста, че беше изключително за мен.

– Може би пък тълкуванието е, че подредбата на куфара и одобрението на баща ти за това е съотнесено към начина, по който ще пресъздадеш Тил Линдеман и какво ще предизвика изпълнението?

– Може би е така… да. Защото аз в съня му казах – „Да, аз съм готова за това, ти си ме научил и подреждам много добре“. Има смислова препратка. Благодаря ти. Всичко, което се случва и този паралелен свят, в който се срещаме с хората, които вече не са сред нас, на мен лично ми дава много хубаво усещане за живота.

– Ти губиш и дядо си същата година, нали?

– Да, буквално с няколко месеца разлика. Дядо ми си отиде през юли, а баща ми – през октомври. И майка ми в една година загуби и баща си, и мъжа си. И то в такива трудни времена, каквито бяха тогава. Слава Богу, имаше кой да ни помогне – брата на майка ми, роднини, приятели. Баба ми дойде да живее при нас и станахме наистина едно женско юмруче трите.

– Била си само на 19 години, тези загуби са били жестоки…

– Да, бях втори курс, не беше лесно. Но съм щастлива, че баща ми успя да види пътя, по който тръгнах, защото идваше на изпитите, на колоквиумите, правеше ми снимки, много се гордееше с мен. В тефтерите му винаги имаше много мои снимки, които той все е показвал, където е ходел. Много се обичахме.

И ето какво стана – този сън с него бе сутринта, а вечерта се случи голямата радост и репликата на Ал Бано, който каза: „Не знам Елена ли си, Рамщайн ли си, но ти давам 10 точки!“.

– Е, Ал Бано да ти даде 10 точки не е като Фънки да ти даде, нали?!

– (смее се) на друга географска широчина бяхме. Много се възхищавам на такива хора като Ал Бано, които на такива години съхраняват по такъв начин таланта си. Той излиза и пее така, все едно е едно време, когато е бил в най-силните си творчески години. А с Фънки даже влязох на моменти и в диалог (усмихва се).

– Какъв диалог?! То си беше епичен разговор!

– (смее се) да, точно, май така се получи. И то точно след изпълнението ми на Едит Пиаф. Нямаше как да не вляза в диалог с него, защото бях убедена в правотата си.

Той твърдеше, че съм се усмихвала на моменти, а тя била много драматична. Само че в точно тази песен, в която тя пее за любовта си, която той е гледал 4 пъти, а аз – 444, тя наистина много се усмихва. Но това са много приятни моменти – едни творци могат и да поспорят за една песен, нали така? (усмихва се).

– Ами другия вариант е да обърнем ситуацията – Фънки да излезе да изпее Едит Пиаф с повече драматизъм и ти да го коментираш после?!

– (смее се) тогава ще стане ясно дали има драматизъм. Ще бъда снизходителна, широкоскроен човек съм (смее се).

– Как прие славата в живота си? Промени ли те в началото, как се спогодихте?

– Не съм имала конфликт с нея, по-скоро я приех като част от пътя, който извървява всеки един творец в един момент. Но, за да бъда максимално честна с теб, ще ти кажа, че самия израз „слава“ малко ме притеснява.

Ние по-скоро сме популярни лица, които са си свършили работата и едни хора са ги видели и вече ги разпознават заради това. Другото е много задължаващо. А когато се появиш и на екран, това дава възможността повече хора да оценят това, което правиш.

Много е приятно, когато вървиш по улицата и има хора, които ти се усмихват. Преди години, когато се връщах от България след турнета, се чудех защо хората са така мрачни. А сега е много по-хубаво – дори и когато е мрачно времето, е хубаво пак да сме усмихнати. Ето, както с теб не спираме да се смеем и в този разговор, въпреки че засягаме и тъжни теми.

– Какво следва сега? Има ли ново голямо предизвикателство на хоризонта?

– За момента малко ми отпочива главата от сбъдването на тази мечта да бъда в „Капките“. Трябва ми малко време. А иначе аз постоянно съм в репетиции. С Бойка Велкова правим „Буржоата благородник“ на Молиер и енергията ми е насочена към това да направим един хубав спектакъл.

А Бойка е един изключително прецизен режисьор, така умело ни води в това, което трябва да постигнем, с такава класа и стил, че за мен тези репетиции с нея са пак един подарък. В много силни мигове съм отново и нямам време да си пожелавам някакви други предизвикателства.

Отделно спектакъла, който направихме с Лиза Шопова – „Перфектният домакин“, който вече е с нов дом от този сезон – Театро, ще се играе през юни (2 юни) и юли (12 юли) там. Създадохме го с голяма тръпка и емоция. Спектакълът стана много забавен, но и много поучителен, с послания.

Средата на август ни предстои и лятно турне на морето – Поморие, Несебър, Созопол. А в Сатирата продължаваме да играем – до края на юни сме в активен сезон. Има много нови заглавия, букет от различни хубави заглавия. Също така продължавам да играя в Театър 199 в едно мое любимо представление „Хаос“, в което си партнираме с Йоана Буковска и Радина Думанян. Там играя и мъже, и жени, което пък сега, в „Капките“, много ми помогна, когато трябваше да пресъздавам мъжки образи.

– Само че няма как да не те питам за „Ол Инклузив“ и мъжът ти там – Ненчо Балабанов! Ще видим ли отново Мариана в действие?

– (смее се) всички ние се питаме дали ще има, но засега поне нямаме индикация какво ще се случи. Таим надежда, разбира се. Бих си причинила с удоволствие пак една Мариана (усмихва се).

– Добре, а лесно ли е да си омъжена за Ненчо Балабанов, пък било то и във филм?

– (смее се) много, да. Той и в живота си е това, което показва и в сериала – усмихнат, ведър, добронамерен, създава хубава атмосфера. Много добър актьор и партньор е. Точно това си помислих в началото, в първи сезон – как ще изиграя биография от 20 години с човек, с когото съм се запознала преди 5 минути?! Много бързо си паснахме.

Даже си спомням нещо любопитно – във Велинград сме, точно преди терен, и закусваме сутринта. И говорим на френски, а той си импровизираше. Аз му казвам: „Всъщност успя да кажеш и няколко реални френски думи“, една от тях беше „шу“, което значи „зелка“. (смее се).

– Слушах те внимателно като спомена, че името Марина, респективно Мариана, е знаково за теб до момента в различни периоди от живота ти. А как би погледнала на идеята, ако един ден си имаш момиченце, то да се казва именно така?

– О (усмихва се), може би ще се казва Мария, като едната ми баба, защото аз съм кръстена на другата. Или пък Мария-Елена.

Интервю на Анелия ПОПОВА