Историята е субективна наука. Тя е разказ за минали хора и събития, предаден също така от хора. Дали в нея има истина? Навярно има, пише „Труд“.

Но нека видим как се създава историята.

Тя стъпва на открити и обичайно публикувани исторически източници. Те могат да бъдат достоверни или не, в зависимост от целта на пишещия, твореца или занаятчията.

Всички сведения представляват по-голяма или малка мозайка, която е съставена от различни или сходни извори за историята. Това могат да бъдат документи, спомени, разкази или друг тип писмени произведения.

Изворите могат да бъдат и археологически находки, стенописни, миниатюрни или други изображения. Могат да бъдат привлечени и етнографски материали и лични разкази, както и други свидетелства.

Тогава какво е историята? Тя е разказът, който стъпва на тези откъслечни данни. А те са една миниатюрна част от огромното море от информация, което е съществувало в този даден минал момент, за който определен учен иска да разкаже на бъдещите поколения.

Така, ние получаваме мъничка част от пъзела на общата картина. Това от своя страна дава възможност за множество интерпретации и използване на историята, както се случва обикновено за политически цели.

В един определен момент, независимо кога е във времето, освен всички материални свидетелства, има и гледни точки на хора, които се равняват на живите хора по това време. Тогава кое е истината и коя гледна точка я представлява?

Точно затова и историята е субективна наука. Тя няма как да обхване всичко в цялост, тя улавя моменти, представя много често една-единствена гледна точка – на историка, който пише и разказва историята.

Тя, разбира се, включва, а и е част от работата на изследователя да се представят различните гледни точки на други историци, както и да се анализират изворите, когато са противоречиви или не като информация.

Но въпреки това, всичко се представя през призмата на един мироглед – този на учения, които пише или разказва.

Както и в популярния пример от квантовата физика с т.нар. котка на Шрьодингер, ние не знаем дали е жива или умряла, докато не отворим кутията. Така и в историята, ние не можем да сме сигурни какво точно се е случило, преди да намерим и включим в разказа си определен исторически извор.

Докато не намерим свидетелство, например, дали български цар има мъжки наследник, той може да има, но може и да няма. Така съществуват огромен брой вероятности дори за един-единствен момент.

Тогава заслужават ли си всички спорове, разделения и войни, които използват историята за аргумент. Ако ние имаме едно малко камъче от огромната мозайка на един-единствен миг, смеем ли да твърдим, че представяме истината?

Реално, точно както в квантовата физика, в историята съществуват само тези моменти, към които сме насочили внимание.

Причините може да са различни – като например малко съхранени сведения, или има случаи, когато не всички източници са достъпни, но има и такива причини, които може да са свързани с лични предпочитания и преднамереност, дори невежество. Затова винаги трябва да се задават въпроси.

Дори да не получим отговорите, които търсим, ще поставим под съмнение и това ще ни накара да търсим истината. Тя може да се усети само със сърцето, но ние може да се опитаме да се доближим максимално до нея, като признаем, че историята е просто разказ за миналото.

Както и че са съществували още много фактори и вероятности, които могат да променят този разказ съществено.

Историята е важна и съществена за нашата идентичност, но от нашия избор зависи дали тя ще носи ползи, възпитава и учи новите поколения или ще сее разруха и разделение.

В кутията има добра и лоша възможност. Ние може да изберем към коя да насочим вниманието си. Хора сме и имаме право на избор.