През зимата в шведското градче Грена, както се казва в песента: „Освен да се влюбиш, друго няма какво да се случи“. Да се влюбиш, но в кого?
При 2500 души население, повечето от които семейни или роднини, възможностите не са толкова големи. По това време Ветерен езерото, което къпе самотните градски плажове, е оловно сиво и мрачно, главната улица е почти безлюдна и само фериботът следва нормалния си график.
Но така или иначе идва лятото и за дни населението на Грена нараства сто пъти.
Къмпингът се изпълва с каравани, над залива литват балони, бурният вятър качва адреналина на сърфистите, дори руините на замъка, който основателят на града – граф Пер Брах строил за гостите на своята любима, се събуждат от непрестанните подвиквания на екскурзоводите.
Без съмнение централната улица Грена, към която стръмно се спускат всички останали, може да претендира за най-сладката в света. Защото във всичките малки магазинчета, наредени по цялото й протежение, продават един и също. Макар и формата на изделията да е различна – бонбони, пръчки, бастунчета и какво ли не още, те са изработени от един и същи продукт – захар, вода и мляко.
А червеното и бялото са задължителните им цветове. Всеки дошъл тук, независимо от коя точка на света е, не може да си тръгне, без да добави в багажа си, някое друго от тези сладки шедьоври.
За историята на тяхната поява тук се знае всичко. Те не са плод на задълбочени опити и творчески търсения на водещи научни институти. Тяхната откривателка, Амалия Ериксон, не е получила Нобелова награда, нито професорска титла, а само местна слава, паметник в парка и преклонението на всички, които благодарение на нейния талант, и находчивост, днес имат доходоносен бизнес.
Родена в бедност Амалия на десет е вече сирак, а броени години след това – вдовица с няколко малки деца. За да може да ги издържа, тя решава да отвори своята захарна работилница. Общината й разрешава, въпреки че тогава закона не позволява търговска дейност на жени.
Така се раждат нейните „polkagrisar“, както ги нарекла тогава, а тя става първата бизнесдама в Европа. Може би някакъв добър небесен покровител й е подсказал формулата им, защото те бързо станали изключително популярни сред изкушените от сладкото. Между другото, тя до смъртта си така и не разкрила въпросната формула, която я е направил прочута.
Днес нейните последователи не са чак толкова много. Няколко години са нужни, докато се овладеят тънкостите на занаята й. А той никак не е лесен. Сместа се пече на сто градуса, после дълго се меси. Разбира се, на ръка. В крайна сметка усилията си струват, след като червено белите пръчки, бастунчета, чадърчета се превърнали в символ и до голяма степен хранят един град.
Но г-жа Ериксон не е единствената велика личност, която се е родила в Грена. За да се превърне той в любимо място за почитателите на летене с балони, заслугата е на един смел, а може би и безразсъден изследовател – Соломон Август Андре. Инженер и учен, той решава да стигне до северния полюс с балон. Тогава е на 42 години, добра възраст за един авантюрист и мечтател, съблазнен от световната слава.
За експедицията си Андре кани още двама свои приятели. Единият му отказва, сигурен, че това няма да завърши добре. Съгласяват се: инженер Кнут Френкел на 27 години и учителят Нилс Стриндберг на 22. Маршрутът е точно определен. От шведския бряг до Северния полюс, после Канада Аляска и Русия. Андре бил толкова сигурен в успеха на начинанието си, че предварително си приготвил долари и рубли, които ще му бъдат нужни по пътя. И въпреки това направил завещание, в което при печален край оставял цялото си неголямо имущество на любимата си невеста Ана.
Конструкторите смятали, че балонът „Орел“ изработен в Париж по последна дума на тогавашните технологии, може да лети без проблеми деветдесет, а после намалили на тридесет дни. Но това не било проблем, защото екипа смятал, че с помощта на южния вятър, ще стигне до полюса само за шест.
Изпращането на 11 юли 1897 година било грандиозно. Голям вестник подарил на Андре 36 пощенски гълъби, за да изпраща по тях съобщенията си. 65 часа след излитането си обаче, и след като изминал само петстотин километра, балонът приключил с летенето.
От тук започнало и борбата на изследователите за оцеляване. Броденето из ледената пустош било мъчително. Често нагазвали в студената вода, докато най-после стигнали до твърда земя. Нарекли я „Белият остров“. Надеждата им, че там ще срещнат хора обаче, се оказали илюзия. След като свършили и последните им запаси от храна, те се изхранвали с месото и вътрешностите на убитите мечки. Но въпреки тежката си участ, движейки се, изследователите не преставали да събират образци материали, свързани с научната й дейност.
През 1906 година Швеция окончателно обявила своите герои за мъртви. Ана обаче не бързала да се прости със своя любим. Омъжила се за англичанин, учител по френски, дванадесет години след неговата смърт.
Но неочаквано Андре и екипът му отново заели първите страници на вестниците, 33 години след неуспешната си експедиция. През 1930 група геолози дошли да работят на „Белия остров“. Времето било топло е ледът се топял. И каква била изненадата им, когато на това пусто, необитаемо място, забелязали вещи, предмети, дневник и телата на мъртвите Андре и Нилс Стриндберг, по- късно бил открити и замръзналите останки на Кнут Френкел.
В родината мъртвите били посрещнати с почести. Като на герои. А след смъртта на Ана, по волята й, нейното сърце, съхранено в красива кутийка, било положено в гроба на любимия й Андре.
Такава е историята, която днес посетителите могат чуят в музея на Соломон Август Андре. И затова са тъй многобройни балоните, които летят над красивия град Грена, признат основателно за център на шведската аеростатиката.
Исак Гозес
