Родопа планина носи своята необяснима енергия, която се предава на всеки, посетил я.
Хората са топлосърдечни, историите – завладяващи, а атмосферата те кара да се чувстваш у дома, още щом стъпиш в пределите ѝ. Песните на Родопите обаче носят в себе си една тъга, тежест, която няма как да не бъде усетена, пише plovdiv24.bg.
Безспорно песента, прославила планината, е „Излел е Дельо хайдутин“, но онази, която е определяна за неин химн е съвсем друга.
Корените на легендата за произхода на родопския химн „Бела съм, бела, юначе“ откриваме в тъмните времена, когато еничарският корпус на Османската империя е в разцвета си, а българите са принудени да бъдат гурбетчии, за да изхранват семействата си. В онези времена най-страшното за родопските земи било хората да бъдат потурчени, а селата – опожарени.
Преданието разказва за едно от многото родопски села, в които на пролет мъжете тръгвали с овцете си към Беломорието на гурбет, оставяйки жените и децата си сами.
Така един ден, с по-възрастните от селото поел по дългия път и млад момък, който мечтаел да събере зестра, с която да може да поиска любимата си от родителите ѝ. Те винаги били двамата на мегдана, хващали се заедно на хорото и копнеели за деня, в който любовта им щяла да прерасне в многодетно семейство.
Това, което те не подозирали обаче било, че в гората наблизо имало башибузуци, които само чакали селото да опустее от мъжете, за да го разграбят и да осквернят жените. За щастие, една възрастна и съобразителна жена ги забелязала и събрала всички моми. Завела ги високо в планината на връх Карлък (дн. Орфей), където ги скрила в една пещера. Там начернила лицата им с въглен и ги облякла в овчи кожи. Така красивите девойки заприличали на диви хора и щели да бъдат предпазени от заплахата, която била надвиснала над домовете им.
По този начин минавали дни и седмици. Възрастната жена носела в пещерата храна и се грижела за момичетата, докато дошъл денят, в който техните близки се завърнали от гурбет. Когато обаче те отишли при любимите си, били отблъснати от техните вид и мирис. Всички побягнали от дивите жени с изключение на един.
Един момък стоял на входа на пещерата и се взирал в очите им с надеждата да познае своята любима, за която не спирал да мисли през времето, в което те били разделени. В един миг неговият поглед се спрял на две очи, в които се таели също толкова любов и надежда. Тогава девойката пристъпила напред, изтрила лицето си и запяла:
Бела съм, бела, юначе
Бела съм, бела, юначе,
цела съм светан йогрела.
Един бе Карлък останал
и той не щеше остана, /2/
ам беше в могла потънал.
В моглона нищо немаше,
сал едно вакло овчарче. /2/
и едно бело момиче.
