Появи се интервю* с достойното куче, което посрещна 240 депутати пред Народното събрание. Само за девет дни Фернанда – както я кръсти новият й стопанин, стана най-известното живо същество в България, без да се броят плеймейтките.
– Защо се появихте пред парламента, с политическа цел ли?
– Не, първоначално исках само да покажа, че за да станеш медийна звезда в България е достатъчен един прост акт: да изненадаш парламента отпред или отзад с появата си. Или направо отвътре.
Както го изненадват 240 двуноги през два-три месеца – официално през предния вход, а после – от задния.
– Тоест, не е необходим голям талант и къртовски труд…
– Никак даже. По света, за да станеш прочуто куче, трябва да полетиш в Космоса – като кучето Лайка например. Или като моя събрат Хачико 9 години след смъртта на стопанина си да ходиш да го посрещаш на гара Шибуя и след това да ти вдигнат паметник. Или да вършиш добрини в снеговете на Аляска като Белия зъб и после да те опишат в книга. Тук е достатъчно да се отъркаш в депутатите, особено пък ако сте от една порода…
– Твърдите, че има нещо общо между депутатската и кучешката порода, така ли?
– Така. Всички депутати са като кучето на Павлов. Получават слюноотделяне не само при вида на кокала, но и при самата представа за него. Светне ли им червената лампичка, и започват да се облизват. Иначе си говорят за червени линии, червени боклуци… Абе условен рефлекс, отработен безусловно за 32 години на преход.
– Намеквате, че преходът продължава ли?
– Зависи. Ако си на власт, е свършил, ако си в опозиция – продължава. Зависи дали си отгоре, или отдолу. Всичко е въпрос на дислокация – къде си се дислоцирал при кучешката поза. И при френските варианти на политическото общуване, разбира се.
– Без сексуални намеци, ако обичате.
– Абе какви сексуални, говоря чисто политически. Трябва да сме отговорни. А какво ли не прави един депутат при огромната отговорност, която носи към род и родина. И към родата. За два-три месеца – колкото траят напоследък мандатите, трябва да свърши работата за четири години. В съкратен период да се погрижи за родината. И за родата. За да си няма неприятности.
– С кого?
– С родата, естествено, която може да го нахока: Ние за какво те изпратихме там бе, ахмак! А родината е безопасна, тя не може да говори. Тя е само едно понятие, преживявано като съдба.
– Учудвате ме с познанията си по философия…
– Е, какво ни остава при този кучешки живот, освен да философстваме. Извън парламента България е пълна с философи, без да броим таксиметровите шофьори. А вътре са заети с по-конкретни неща, например как да се сформира глутница.
– Имате предвид – коалиция…
– Може и така да се каже. Но процесът не е лесен, не може да сформирате безпринципна глутница. Трябва принципно да се разберете кого ще разкъсате. А в този смисъл е нужно компромисно мислене…
– А вътре в партиите?
– Там пък да не говорим, младите кутрета напират, ама и старите главатари не се дават. Само да им споменеш за оставка или пенсия и показват зъби… Абе сложно стана, особено откак откриха имплантите.
– Твърдите, че нито в партията, нито в парламентарната група има място за индивидуалисти, така ли?
– Не твърдя. Просто познавах един единак, той имаше собствени идеи и собствено мислене, при гласуване слушаше съвестта си, а не главатаря на глутницата… И знаете ли какво стана с него?
– Какво?
– Нищо не остана. И нокът дори. Затова на тази сграда е изписано, че съединението прави силата.
– То е в друг смисъл.
– Така де… В смисъл – да се съединим в името на една вдъхновяваща кауза. Но как да ви кажа… вдъхновението не е присъщо за нас, кучетата. Нас може да ни обедини само голяма политическа плячка, или цел – както ви е удобно.
Така е по тези жълти павета, но не можеш да избираш къде да се родиш. То и аз бих предпочел да съм уелско корги пембрук, щях да съм любимец на кралицата, царство й небесно. Макар че можеше да се родя и във Виетнам и сега нямаше да разговаряме.
– Е, и тук станахте звезда, за вас пишат балади, предложен бяхте за председател на парламента…
– Как пък не! Не че е невъзможно, и аз мога да кажа, че Кучето ми се е обадило от Маями и плаче за мене, ама не ща! Сред 239 озверени лица може да си загубя човешкия облик, а той е единственото, което ми е останало в кучешкия ми живот. Така че ще си го доизживея на тая древна земя, където работата винаги се закучва и една магистрала се строи повече време от Хеопсовата пирамида. Всички се боят от времето, само времето се бои от българските магистрали. И от някои български депутати, естествено, които влизат от парламент в парламент и заплашват да преминат във вечността.
– Последен въпрос: Когато застанахте пред парламента, не се ли страхувахте?
– Страхувах се, естествено. Не съм ваксиниран против бяс и най-големият ми страх беше да не ме ухапе бесен депутат.
* Материалът, който е изцяло с хумористична насоченост (а може би не) е публикуван в „Марица“.
