Ангел Тенев е един от най-атрактивните участници във „Фермата“6. Той стана част и от тазгодишното осмо издание на риалити формата, но по стечение на обстоятелствата напусна първи стопанството. Въпреки краткия си престой във „Фермата“ обаче, Ангел си тръгна с нещо много ценно, в чието съществуване може би вече се бе усъмнил – той успя да се влюби до уши в Камелия.
Запознанството му с Христо Стоичков също допринесе за вихрената емоция накрая.
Футболната легенда е бил особено откровен с него, а това, което му споделя, е повече от показателно.
В откровен разговор пред след второто си участие във „Фермата“ Ангел Тенев не само, че не спести нито детайл от всичко преживяно вътре, но и разкри коя е най-тежката битка в живота му до момента.
– Това беше второто ти влизане във „Фермата“, но този път отпадна твърде рано…
– „Фермата“ 6 беше като първата любов за мен. „Фермата“ 8 е втората. Първият път не бяхме разделени на отбори, бяхме едно цяло. До ден-днешен е така. Сега усетих нещо друго. Усетих напрежение, което в даден момент може и да се превърне в спойката за приятелство между участниците. Колкото и да желаят да изградят този мост на времето, според мен ще им е трудно, защото и условията, и хората са много различни.
– Какво имаш предвид по-конкретно?
– Условията на живот, гладът и облагите. Трябва да си много възвишен и много голям човек, за да пренебрегнеш първичните си инстинкти, да пренебрегнеш себе си, за да подадеш ръка на другия отсреща. Аз влязох с отворено сърце, пълно с доброта. Хранех само добрия вълк. (При първото си влизане във „Фермата“, Ангел се прочу с притчата за добрия и лошия вълк, който всеки храни в себе си, бел. ред.)
– Съжаляваш ли, че не успя да минеш по-напред, че няма как да стигнеш до финала?
– За мен финалът никога не е бил амбиция. Много подкрепям думите на Иван, който каза, че хората, когато са поставени в крайни ситуации, тип казарма, както е било едно време, изграждат наистина добри приятелства, защото няма как да са лицемерни един с друг. Вие сте 24/7 заедно, приемате се с добрите и лошите си страни. Идеални хора няма. Но за мен в тазгодишния сезон на „Фермата“ условията са тези, които ще променят хората.
– За теб обаче, този път имаше и още нещо, което вероятно доста се отрази на концентрацията ти, особено в решаващия дуел – Камелия! Ти призна, че си влюбен в нея!
– В дуела Финци беше много по-добър от мен, по-концентриран и събран, победи ме с 10:0, за което му свалям шапка. Не искам да звучи като оправдание, но при мен напрежението дойде в повече. Все пак бях пред погледа на велик българин – Христо Стоичков. Бях пред погледа на Камелия. Бях първи дуелист. Всичкото това оказа влияние и мисля, че прегорях до някаква степен. Както казва Христо Стоичков – всяка загуба трябва да те мотивира. Да знаеш, че в живота винаги, когато една врата се затваря, се отваря друга.
– Мислиш ли, че любовта ти към Камелия е споделена?
– Няма как да знам. Още не знам дали е истинска, дали е малка или голяма. Когато Камелия излезе се надявам да я видя, нищо повече. Както казва моят много добър приятел – Митко от „Фермата“ 6 – мъжът предлага, жената избира.
Но тази любов ме промени много, промени мисленето ми и дори мирогледа. Много съм благодарен за това, което ми се случи в тези пет дни, защото по някакъв начин отвори сърцето ми, повярвах, че това чувство съществува, че го има.
– Говориш с голям респект за Христо Стоичков. Той ли е твоят идол в живота?
– Мисля, че Христо Стоичков вероятно е идол не само на мен, а сигурно и на половин България. Той е звезда не само у нас, а в световен мащаб. За мен той е много харизматичен. Носи духа на българското. Колкото и да сме свикнали да си мислим, че всички звезди в България, всички големи футболисти, които играят по цял свят, са някъде извисени нагоре, Христо Стоичков разби този стереотип на пух и прах. Разби го като дойде при нас, говорихме си, все едно сме служили заедно в казармата. От сърце и душа, без никакво фамилиарничене. Той успя да предразположи цялата група. Беше обикновен човек, който се е трудил, мъчил и постигнал много.
Каза ми: „Ачка, аз мога да ям в най-скъпия ресторант в Монако омари, но мога да ям и тук с вас сланинка и лучец, и ми е много по-сладко на душата, отколкото там да ям с десет вилици и десет ножа“. И като чуеш това от човек, който наистина го е постигнал, а не е вид пиар, се замисляш какъв е той наистина. За мен Христо Стоичков е голям мъж, голям човек. Ние го мислехме за някаква много дебела Библия, която е само за кардинали, а той се откри пред нас като книжка на Ангел Каралийчев, която всяко дете е чело.
– Няма как да не си се върнал към емблематичната ’94 година…
– (усмихва се) ’94-та бях на 15 години и се возех в центъра на Пловдив в един „Москвич“, на чийто покрив имаше багажник, от който развявах горд българското знаме. Хората вървяха по улиците и крещяха: „Българи юнаци!“ Тогава ни беше сплотен народа, бяхме единни, усетих силата на България и на хората в нея. Благодарение на Христо Стоичков и на златното поколение българи! От тогава до ден-днешен не съм усетил това.
– Говорим с особено вълнение за българския народ в онзи период. Не мога да не те попитам, като собственик на транспортна фирма, какво мислиш за това, което става от много години насам на пътя – всичките тези катастрофи, жертви, дрогирани, пияни водачи…
– Ооох… темата е трудна. За мен алкохола, наркотиците и всичките тези пороци, включително интернет, социални мрежи, са обсебили до такава степен хората, че вече никой не мисли реално какво може да се случи. За него е по-важно да си направи кефа, да снима, докато кара с 200 на пътя. Безумни неща! Светът не върви към добро определено!
А относно транспортния бранш ще споделя, че членувам в асоциацията на международните превозвачи, която има седалище в България и се управлява от г-н Арабаджиев. Имаме много силно лоби и позиция в европарламента. Опитваме се да наложим добри условия за българските превозвачи. Но като цяло ние сме в края на Европа. Отвсякъде се опитват да ни махнат – с какви ли не методи. Със закона „Макрон“, например, с цялото това поскъпване на горива, смазочни материали… В същото време цените, които ни определят предимно европейските спедиции, са абсолютния минимум, дори дъното. На този етап камионите ми са на паркинга и просто чакам по-добри времена. Низ от неща са причината – пандемията, войната в Украйна, поскъпването на стоките, всичко. За мен този балон скоро ще се спука.
– Мислел ли си си някога да пробваш да работиш, а и да живееш, извън България?
– Занимавам се вече близо от 10 години с транспорт. От 2007 г. тръгнах с камионите в Европа. Обиколил съм я цялата и я познавам толкова добре, че никой не може да ме накара да живея извън България. В първите години, като всеки емигрант, се радвах, че в чужбина им е уредено, пътищата им са добре, всичко им е подредено, къщичките, оградите. След това разбрах, че европейците нямат душа. Те са роботизирани.
Още от раждането всичко е канализирано при тях – ще учиш там, ще завършиш това, ще работиш това, ще си вземеш къща на изплащане, ще се ожениш, ще имаш едно дете, ще плащаш еди колко си години ипотека… Всичко е начертано. А когато човек се сблъсква, както българите, с ежедневните си битки – било то за парче хляб, как да си купиш цигари или с какво ще стигнеш до работа, тогава всяка една битка те прави по-силен, по-можещ и по-способен. И когато, не дай си Боже, някой ден ти потрябват тези неща, ти ще ги знаеш, ще ги имаш като умение.
– Започнахме разговора си с решаващия дуел във „Фермата“8, а коя е най-тежката, най-костващата битка, която си водил до момента в живота?
– Имал съм много битки до момента в живота, но най-тежката беше, когато почина първородния ми син. Аз, като глава на семейство, трябваше да бъда стожер, на който всеки да се опре, за да не падне, а в същото време отвътре бях разкъсан. Това беше най-тежката ми битка.
Да дадеш на всички около теб силата и упората, когато самият ти се нуждаеш от тях. Не знам как приех това… на Господ му е трябвало моя курбан, моя син. Надявам се, че той е на по-хубаво място, пораснал, възмъжал и някой ден ще го видя.
– Позволяваш ли си да мечтаеш за деца и семейство към днешна дата?
– О, да! Кой човек не мечтае за деца, за семейство. Както казваше дядо ми – да има с кого да се скараш вечерта на масата. Всеки мечтае за това нещо. Най-добрата инвестиция в тежки години е в деца и в земя, това е истината. Всичко друго отстъпва. Къщи – ще паднат, коли – ще се счупят. Единствено децата, които те радват, остават. И земята, която може да те храни, тя е вечна.
Интервю на Анелия ПОПОВА
