Стефан Григоров си тръгна на крачки от големия финал във „Фермата“ 7, но отчасти успя да направи онова, което е искал с участието си – да провокира не само участниците, но и зрителите, да погледнат на България по един съвсем различен начин.

38-годишният IT предприемач от София е от хората, които не искат да губят време, в което не е инвестиран смисъл. За него парите са само средство, но не и цел – така, както е идеята обществото ни да стане по-полезно и хармонично във взаимоотношенията си.

Стефан отпадна след елиминационен дуел с Кирил, но си тръгна удовлетворен от „Фермата“.

Сигурни сме в това, особено след този откровен разговор с него, в който той не пести нито емоции, нито ценни послания.

 

– Оправдаха ли се очакванията, с които влезе във „Фермата“? И как ти се отрази цялото преживяване вътре?

– Знаех, че влизам в едно изпитание и бях с ясното съзнание за този свой избор. Целта не ми е била се забавлявам вътре или да изпитам някакви лични удоволствия. По-скоро бях с настройката, че ще ми е трудно, но го направих, за да отговоря на вътрешното си усещане, че е редно да го направя.

Когато човек е дълго в познатото обкръжение, в един момент узрява, пораства и започва да вижда някакви свои решения, от които зависи това да живее по-добре. Поисках да кажа нещо на повече хора и „Фермата“ се оказа точното място за това. Исках да покажа моята визия за това как да живеем по-добре – най-вече като набор от ценности.

– Добре, но с каква цел?

– Исках да предизвикам на практика един обществен дебат. Например, ако сме недоволни за това как живеем заедно, да дискутираме как трябва да бъде, какво трябва да се промени, за да е по-добре. Какво се очаква от всеки един от нас, за да заработи това и цялостно, за всички. И какво се случва, когато човек мисли само за себе си, без да мисли за останалата част от обществото.

Има ли някакъв минимум, който всеки трябва да прави, като принос към останалата част от обществото, за да бъдем всички подобре заедно. Мисълта ми е, че когато нямаме обществена отговорност, няма как да очакваме, че ще живеем добре като общество. Докато не излезем от личното, няма как да се получи и общото.

Аз съм човек, който е достигнал до положение, при което съм създал някаква визия за живота – и своя, и този на останалите, и изпитах потребност да изляза и да я заявя пред хората.

– Да разбирам в такъв случай, че участието във „Фермата“ по един или друг начин е отговорило на тази потребност?

– Да, определено, но целта ми не беше чак толкова да получа отговори за себе си, колкото да споделя с по-широка аудитория своята визия за живота. Човек, ако не е толкова критичен към другите, а е по-критичен към себе си, е по-добре. Ако му направят нещо лошо, но той не отвърне, а се опита да потърси доброто в другите, също е по-добре. За такъв набор от ценности говоря. А също и да не отстъпваш от себе си и от принципите си заради някаква парична награда, например.

Във „Фермата“ за мен беше изпитание да видя дали и кой от участниците би бил в състояние да погази собствените си принципи в името на това да изманипулира останалите, за да спечели голямата награда.

– И кой се оказа такъв пример?

– Не мога да преценя, по-добре хората да преценят. По-скоро се опитах аз да бъда човекът, който не би се отказал от себе си в името на някаква награда. Предлагам това и като подход в живота – не само към останалите участници, но и към зрителите.

Кое всъщност в живота е достатъчно, за да се откажем от себе си? Ами нищо според мен. На първо място човек не трябва да губи себе си, а оттам нататък, каквото успее да постигне, без да е жертвал ценностите си, е предимство.

– Участниците във „Фермата“ бяха ли настроени според теб, чисто поведенчески, да променят принципите си в името на това на всяка цена да продължат напред в играта?

– Не бих могъл да го кажа със сигурност… Всеки човек има своя истина и за мен това също е една от ценностите, които искам да предам на хората. Да не се опитваме да обобщаваме или да оценяваме… Не мога да осъдя някой, че е взел решение да е в игра, но мога да кажа, че аз не бих искал да го правя и не съм го направил.

За мен дори, когато си в игра, не оправдава това да говориш на друг човек, който също е в нея, едни неща, а всъщност да мислиш други.

Говоря за скритите намерения, които обикновено другите не разбират. Това са едни нечисти взаимоотношения, които не мога да оправдая пред себе си.

– Може би това е стратегическа манипулация, точно защото става дума за игра?

– Да, така е, това се получи. Но това означава също, че поставяш другия човек в ситуация, за която той не е наясно, когато му говориш, дали си стоиш зад думите или те са част от някаква схема. А така никога не можеш да опознаеш другия. Живка, например, от една страна е много полезна за всички зрители, защото споделя стратегиите си пред тях, но за участниците е много трудно да я опознаят и харесат, понеже през цялото време са на тръни – дали това, което казва, е тя самата или е някаква игра. Реално аз, като участник, мога да кажа, че не успях да я опозная именно заради това – винаги имах съмнения тя ли е, не е ли.

Ваня пък, по-скоро беше открит участник според мен. Но тя също на моменти се луташе в разбиранията за определени ситуации и ставаше жертва на атаките, които се отправят към нея. Това, което беше представено отвън, бе, че едва ли не нея всички са я нападали, а ние сме стояли отстрани и нищо не сме направили, а не е точно така. Това, което Ваня искаше от нас, не беше само да я защитаваме, а да се включим заедно с нея, за да правим контраатака срещу другите. Това вече не е само защита, но и атака. Тогава цялата ситуация придобива съвсем различен оттенък. Не е едните насилват някого, а го правят, а другият се опитва да им връща – и се получава двупосочен бой /тук не се разбира какво иска да каже/. Ваня искаше да натрие носа на Кирил и Ивайло, и да организира армия около себе си, за да се случи това. А това не беше това, което нито аз, нито Жоро искахме.

– Какво искахте вие?

– Бидейки във „Фермата“ три месеца, в които сме опознали и Кирил, и Ивайло, и виждайки, че те не са хора, които лесно можеш да промениш – да влизаш във война с тях, щеше да е просто едно разхищение на ресурсите, на енергията. Те са закоравели в това да ти опонират, нямаше смисъл от такъв безсмислен сблъсък.

– След края на „Фермата“ останаха ли приятелства?

– Отвън най-приятното е, че виждам как зрителя, макар епизодите да са непълни за цялата картинка вътре, е успял да вникне в характерите на всеки от участниците и да разчете това кой какъв човек е. Това е супер, защото докато бяхме вътре, нямаше как да знаем дали хората отвън ще имат тази чувствителност да видят в действителност това, което се случва.

А това, което реално стана е, че вътре бяхме на две групи. По-голямата група си служеше повече с обидни епитети, мачкане и т.н. (говоря за Мартина, Ивайло и Кирил, и всички около тях). Аз бях от по-малката. Хубавото е, че този баланс на сили, който беше във „Фермата“, в живота следва обратната логика. Това за мен е едно спасение и възкресение на ценностите и идеите, които имам.

В крайна сметка „Фермата“ не е игра за спечелването на голямата парична награда, а в същината си е едно съревноваване на ценностите, представлявани от участниците. В това съревнование зрителят е жури, но определя победителя в зависимост от това на кой симпатизира и на кой не. Това е истинското състезание според мен, истинската битка.

– Тоест искаш да кажеш, че не винаги този, който печели голямата награда, е истинският победител?

– Голямата награда се явява като една залъгалка, като един катарзис, който има за цел да изобличи тези, които са готови да се откажат от себе си в името на парите, преминавайки всякакви човешки граници.

Скритото истинско състезание във „Фермата“ е за симпатията на зрителя и за ценностите, които участниците представляват, а не за голямата награда. Това, ако се разбере от хората, и те ще са спокойни, че не злото е победило, а злото е било изобличено – това е всъщност победата.

– И все пак, ти отпадна на крачка от финала, и вероятно си имал нагласа за това какво би направил, в случай че спечелиш голямата награда?

– Не бих могъл да кажа как щях да ги похарча, но за мен най-важното е да тръгнем напред като общество, да се грижим заедно за децата – да бъдат развивани, научени и образовани. Съответно всичко, свързано с подпомагане на този процес, е инвестиция с огромна възвръщаемост, от обществена гледна точка. Така бих похарчил тези пари.

– Какво отключи в теб желанието да се развиеш по този начин – като мислене и опорни точки за живота? Имаш ли пример, който следваш?

– Супер въпрос! Ясно е, че всичко тръгва от родителите. Когато те са те обичали и са те научили да обичаш света и хората, ти го развиваш и в живота си. Но ако човек иска да бъде добър, да обича света и хората, на първо място трябва да вземе вътрешно решение, че иска да бъде именно това. Това е решение, избор, който аз съм направил още като дете. После всичко, през което минава живота ти, преминава през този избор, през тази призма.

Всеки човек може да бъде всичко, което пожелае, стига първо да мисли в главата си за своя архетип – изначалната идея какъв иска да бъде. И второ – да вземе решение да преследва тази идея. Ако архетипа ти е да крадеш или просто да си паразит, да живееш на гърба на другите, например, после трябва да си зададеш въпрос – а ако всички останали бяха като мен, дали щяхме да просъществуваме като общество?! Отговорът е НЕ, защото няма да има кой да произвежда стойност, от която ти да се храниш. Тоест, мислейки за идеала си, той трябва да е такъв, че да е възможен и за останалия свят, ако хипотетично всички в него го имаха.

Интервю на Анелия ПОПОВА