Икономиката на България в края на 70 -те години беше в трагично състояние, изправена пред същите предизвикателства, които изпитваха всички планови икономики на Източна Европа по онова време, припомня БГНЕС.
Не на последно място те се опитваха да се справят с последиците от мащабните и все пак лошо управлявани инвестиции в тежката промишленост в началото на 50-те години. Тези инвестиции снабдиха страната с машини, които вече бяха остарели, но твърде скъпи за модернизиране или подмяна, поради което голяма част от тежката й промишленост беше неконкурентоспособна.
И все пак имаше един малък сектор от българската икономика, който беше (поне относително) в добра форма: технологичният сектор.
До края на десетилетието българските заводи вече произвеждаха различни компютърни компоненти и периферни устройства като твърди дискове.
Росен Плевнелиев – бивш президент на България и почетен председател на консултативния съвет на Tech Emerging Europe Advocates (TEEA), е един от свидетелите на развитието на технологичния сектор в страната.
„България се специализира в компютърните науки и софтуера, а в началото на 80-те години страната беше сред петте най-големи износители на компютърни компоненти в света“, казва той за Emerging Europe.
ИМКО-1
Българското комунистическо правителство все повече се стреми към компютрите, за да съживи икономиката, смятайки, че може да настъпи нова ера за комунизма, в която светските задачи да бъдат автоматизирани и работниците да бъдат наистина освободени.
Заслуга му е, че комунистическа България е била права. Тя започна да обучава ново поколение млади хора да работят с компютри и в началото на 80-те години на миналия век, когато глобалната компютърна индустрия се насочи към персоналните компютри, България последва примера ѝ.
„Създадени са над 60 научно-технически института, университети и заводи като част от националната ИТ екосистема“, каза Плевнелиев. „В резултат на това първите 8-битови, 16-битови и 32-битови компютри, графични станции и запаметяващи устройства бяха проектирани и създадени само месеци след еквивалентните западни продукти.“
Разработването на първия български персонален компютър, наречен IMKO-1 (от индивидуален микрокомпютър), започва през 1979 г. в Института за техническа кибернетика и роботика.
Около 50 броя са произведени за целите на тестването. Технически, IMKO-1 е клонинг на персоналния компютър Apple II Plus, с някои промени, като например възможността за показване на кирилични шрифтове.
IMKO-1 има един мегахерцов процесор, цели 48 килобайта памет и порт за касетофон, предназначен за съхранение.
ROBKO-1 – компютърът, победил западните си колеги в една ключова област – можеше да контролира роботизирано рамо.
По онова време роботизираните части обикновено се управляват от по-големи и по-скъпи миникомпютри, а не с микрокомпютър като IMKO-1.
Правец 82
По същество IMKO-1 беше прототип на това, което по-късно щеше да стане „Правец 82“.
Започва живота си като IMKO-2, но името му е променено, за да отрази неговия произход – новата компютърна фабрика в западния български град Правец, който освен това е роден град на дългогодишния лидер на Българската комунистическа партия Тодор Живков.
Самият Живков е силен поддръжник на плановете на България да се превърне в център на компютърно производство: той веднъж заяви, че страната трябва да се превърне в „Япония на Балканите“.
Представен през 1982 г., „Правец 82“ включва няколко подобрения спрямо предшественика си, включително добавянето на опционално 5,25-инчово флопидисково устройство.
Но дори и да се приеме, че „Правец 82“ номинално е бил персонален компютър, малцина в България всъщност можеха да си позволят такъв за лична употреба.
Вместо това, повечето осъществиха първите си контакти компютрите в училищата, в които правителството достави хиляди бройки „Правец 82“.
Скоро в цялата страна започнаха да се появяват компютърни клубове, където младите хора се занимаваха с различни програми и части за роботика.
По времето, когато във Великобритания се подгряваше сцената на видеоигрите (на домашни компютри като ZX Spectrum и Commodore 64), в България младите хора все по-често помагаха на институциите с домашни компютърни програми практически за всичко: от графичен дизайн до управление на резервацията на хотелските стаи.
Голям в Съвета за икономическа взаимопомощ
„Правец 82“ остави своя отпечатък и в чужбина. На върха на българската индустрия за компютърен хардуер към края на 80-те години, страната доставяше около 40% от всички компютри, произвеждани в страните от СИВ.
В крайна сметка техноутопията, която Живков и останалата част от комунистическата партия си представяха, не се сбъдна.
След като България се отказа от комунизма и централното планиране и отвори пазарите си, тя вече не можеше да произвежда и продава своите компютри, които често се основаваха на откровено плагиатство на западните дизайни.
Но би било погрешно да се твърди, че всичко е било напразно. След като икономиката бе либерализирана, някои от първите частни компании в страната бяха компютърни фирми, притежавани и управлявани от същите тези деца, които се занимаваха с „Правец“ в училище.
Някои от тях заминаха за Силиконовата долина, носейки със себе си STEM експертиза и духа на техноутопията, макар и в нова силно индивидуализирана и либерална форма.
И тъй като България намери основата си в новата глобализирана икономика, тя отново се очерта като регионален лидер в сектора на информационните и комуникационните технологии (ICT) със стартъп система, която непрекъснато напредва и се развива.
„Логично е, че през последните години България успя да доразвие силния си потенциал от миналото, като създаде процъфтяваща и широка IТ екосистема, разпространяваща се от игралната индустрия, през големи по обем данни, изкуствен интелект и всички аспекти на софтуерното инженерство“, добави Плевнелиев .
Дали всичко е благодарение на „Правец 82“?
Не. Но наличието на компютъра и въвеждането в предлаганото от него програмиране създадоха поколение българи, запознати с компютрите, желаещи да създадат своя собствена версия на Япония на Балканите.
