Адв. Асен Велинов работи в Шанхай, Китай от 18 години. Занимава се с консултантска, преподавателска и медийна дейност, с основен фокус международни инвестиции на китайски компании, навлизане на чужди компании и брандове на китайския пазар, както и брандиране в областта на международния туризъм. Консултант е на Китайската Асоциация на Туристическите Медии (CTJA).

Разговаряме с адв. Велинов за Китай и влиянието на страната на международната сцена, както и има ли бъдеще за по-голямо развитие на отношенията между Поднебесната империя и България. Ето какво разказа той пред

– Преди повече от 15 години гледах документален филм за Китай, в който се представяше ежедневието на китайците, които ставаха два часа по-рано, за да могат да стигнат с колело до фабриката, в която работеха, изпълняваха нормата си, тръгваха си и това се повтаряше всеки ден.

Другото, което ми бе направило тогава впечатление бе законът за едно дете.

Китай тогава бе далечна и непозната страна за българина. Още повече, че всичко, което идваше от там се считаше за евтино и не качествено…
 
Как стоят нещата днес?

– В последните двайсетина години говорим за Китай като за държава на рекорден растеж, все по-ангажирана на световната сцена, най-голям източник на международни туристи и студенти; държава, която вече не е само „фабрика“ за базисни стоки, а лидер в някои индустрии; държавата с най-развита инфраструктура и ниво на дигитализация, дом на 698 милиардери и на 133 компании сред Fortune 500, и с вероятност да се превърне в най-голямата световна икономика до 2028.
 
От „отварянето“ на Китай и началото на икономическите реформи на Дън Сяопин ни делят само 40 години – така че тези постижения са още по-впечатляващи, защото през 20-ти век и в рамките на съвременната световна система Китай има далеч по-късен и неравностоен старт от останалите големи икономики.

В резултат, това е и държава на контрасти – и независимо, че е в началото на 2021 бе обявено, че Китай се е справил с бедността, голям сегмент от населението живее близо до нея. Също тази година Шанхай стана най-скъпият град в света според Forbes.

 Извън икономическата си сила, Китай успява за първи път да има и друг тип влияние – мащабите на пазара и желанието на чужди компании и брандове да получат достъп до него, означава съобразяване с Китай на много нива.

Този тип влияние на Китай е многопосочно – университети се стремят да привлекат китайски студенти (поне в САЩ след като затварянето на границите спря за неопределено време потока на китайски студенти, имаше сериозни притеснения, че някои по-непрестижни университети няма да оцелеят, защото разчитат точно на тези студенти, които често плащат пълни такси за обучение).

Туристически дестинации и локации по света създават материали и пакети за китайски туристи. Различни продукти, от козметика до мобилни приложения, се модифицират за китайския пазар – някои, за да са по-привлекателни, а други, за да получат достъп изобщо.

Китайският филмов бокс офис например е водещ в света и това вече оказва значително влияние върху съдържанието на холивудските филми.

По въпроса за фабриките препоръчвам American Factory – документален филм, получил Оскар през 2020, за поглед към културните и мениджмънт различия в контекста на китайска компания, която започва производство на автомобилни стъкла в Охайо.

За много хора от „западния свят“ показаните конфликти и липса на комуникация изглеждат непреодолими. Фактът, че китайската компания е дала доброволен и пълен достъп за снимки в продължение на няколко години, пък показва, че от тяхна гледна точка процесът е бил в рамките на нормалното и очакваното.

В крайна сметка, въпреки несъвместимостта на работните навици и мениджмънт практики, и много сътресения, фабриката е сравнително успешна. Но липсата на адаптивност от двете страни и показаното нежелание да се създаде наистина международен екип е знак, че подобни проекти имат потенциал за неуспех на базата на комуникационни различия, и трябва да бъдат имплементирани по нови начини.

Това разбира се важи за много случаи, в които има представители на различни бизнес култури, но точно развитието и интернационализацията на китайските компании в последните години стават причина подобни конфликти да получават внимание.

За Китай в наши дни важи принципът на бившия немски канцлер Вили Бранд – „Ако продавам на вас, говоря вашия език. Ако купувам от вас, dann müssen Sie Deutsch sprechen!“

Трудно ми е да препоръчам източници на балансирана, подробна и полезна за бизнеса информация за съвременен Китай – чуждоезичните издания на китайски медии например не са особено нюансирани, некитайските източници често имат пристрастия или не им е възможно да покажат цялостната картина, поради липса на особено задълбочен интерес от страна на аудиторията.

Няколко платформи събират на едно място новини, анализи и коментари от китайски и световни източници и без да добавят много от себе си, показват различията в отразяването на текущи събития и поне няколко гледни точки за най-актуалните от тях. Такива са SupChina и Sinocism и няколко други, по-профилирани платформи, като например Technode.

– Как тази страна се превърна в един от крупните играчи на международната сцена и какви са плановете ѝ за бъдещето? Ще продължи ли „китайското чудо“ да смайва света?

– Китай има 5000 годишна история, с която много се гордее, и всъщност винаги е бил ключов фактор на международната сцена – от хилядолетия насам. По няколко начина Китай е бил фактор за развитие и световни обмени.

В добавка към Пътя на Коприната и неговото влияние за смесване на религии, култури, обмен на технологии и продукти, класически е също примерът за четирите велики китайски изобретения, на които до голяма степен се дължи оформянето на света, какъвто го познаваме днес – компасът, производството на хартия, книгопечатането и барутът.

Те са катализатори за промени, открития и обмени, но и пример за това как европейските общества са ги използвали по различен начин, докато историческата самодостатъчност и затвореност на Китай, спецификата на езика и други особености, не са довели до подобни социални ефекти в Китай на базата на същите изобретения.

Като световна икономическа сила Китай е бил водещ няколко века, като не трябва да се подценяват и историческите мащаби на търговския обмен – голяма част от среброто открито в Новия Свят намира пътя си към Китай през 19-и век.

През 18-и век например китайската икономика е била 33% от световната. Това звучи далечно, но е фактор. Властите гледат на растящото влияние на Китай като на завръщане към неправомерно загубен статус и то заради намеса на западни сили през 19-и век.
 

Населението пък в последно време все по-уверено заявява националната си гордост и убедеността си, че Китай е по-добър от всяка друга държава, в почти всяко отношение, и не приема почти никаква критика или дори въпроси за процесите вътре в страната.

Това обръщане навътре е контрастно комбинирано с най-мащабната съвременна китайска инициатива за бизнес обмен, търговия и интеграция на инфраструктура – Инициативата „Път и пояс“, обявена през 2013 и вече добавена към Конституцията, която цели да свърже световни региони с инфраструктурни проекти, засилен обмен на продукти, идеи и технологии и да създаде „световна общност със споделена съдба“.

Така „опаковано“ това възраждане на Пътя на Коприната дава заявка, че Китай започва да заема световна роля пропорционална на населението и размера на икономиката си.

 
 

Недоверие, неразбиране и конфликти на интереси също не липсват, като по-опасни според мен, са тези недоразумения, които попадат в „слепите петна“ на различните играчи. Легитимните и ясно дефинирани конфликти често се разрешават по-бързо от тези, които се дължат на недостатъчна информация, на разлика в начина на комуникация или на неразбирането на „културни“ различия.

 
„Китайското чудо“ е комбинация от много фактори и означава различни неща за различни групи от хора, дори в рамките на Китай. Китай се отличава точно по възможността да планира за бъдещето – като се изключат неочаквани сътресения, Китай все така рамкира пет годишни планове, така че това „чудо“ е внимателно и подробно планирано и режисирано, но в комбинация с възможност за бързи реакции при нужда, като налагането на мерки и санкции.

– Ще успее ли да постигне целите си с оглед застаряващото население и международните рестрикции и проблеми, свързани с уйгурите в провинция Синдзян, скандала с Huawei и отношенията с Тайван?

– Мисля, че основната цел на Китай е вътрешна стабилност и повишаване на качеството на живот на поне повечето китайци – това все пак е основният източник на легитимност за управляващата партия, така че тези проблеми не са с еднаква тежест.

Тази година е 100-годишният юбилей на ККП, а това означава, че специални мерки са взети, за да няма особени сътресения и „лоши“ новини.  
 
Наскоро излязоха резултатите от миналогодишното преброяване на населението – то се случва веднъж на десет години, и въпреки общ ръст на населението, става по-актуален проблемът за застаряването му.

Т.нар. закон за едно дете влиза в сила през 1980 г., като и в годините преди това, също има опити за ограничаване на раждаемостта или семейно планиране. По време на основния пандемичен локдаун имаше лозунг във връзка с него: „Държавната политика вече е за две деца на семейство, така че докато сте вкъщи, също може да дадете своя принос“.

Политиката за две деца на семейство пък наскоро бе за пореден път заменена от политика, позволяваща три деца. От началото на годината за развод по взаимно съгласие се изисква 30-дневен „охлаждащ“ период, което според поне някои източници, вече е довело до намаляване на броя разводи.
 
Ролята на Китай на световната сцена ще продължава да еволюира, но за да се избегнат нежелани резултати, финансови загуби и сериозни конфликти, комуникационните канали трябва да бъдат оптимизирани двустранно.

– Кои са силните и кои са слабите страни на Китай днес, самодостатъчен ли си е?
 
– Някои от силните страни са централното планиране; последователността в изпълнението на решения и инициативи; големият пазар, който осигурява известна самодостатъчност и е привлекателен за останалите световни икономики, така че бизнес интересите успяват да минимализират опасността от сериозни външни намеси и конфликти.
 
Някои от слабите страни са невъзможността на вътрешния модел да се приложи на международната сцена, където променливите са твърде много, и това не винаги е по вкуса на власти, които приоритизират максимално ниво контрол върху процесите, от които са част.

Комуникацията на международната сцена е слаба страна, както и липсата на реални международни екипи с реална власт, които да са водещи, в уж глобални проекти и инициативи.

– Напоследък много се говори за въвеждането на виртуалния юан. Какви са силните и слабите страни на въвеждането на такава валута?
 
– Дигиталният юан е чудесен пример за това как глобален процес или продукт или услуга с чужд произход може да бъде „покитайчен“. Китай имаше интересна история с биткойн например – в началото имаше ентусиазъм, който доведе до това дори възрастни жени да инвестират в биткойн, и много шеги по темата.

По-късно централните власти въведоха ограничения, целящи контрол върху транзакциите. Дигиталният юан е антипод на криптовалутите, защото в центъра му са държавен контрол и проследяване на транзакциите. В голяма степен Китай вече е без-кешово общество, така че въвеждането на дигитална валута вероятно няма да направи особено впечатление на потребителите.  

– Пандемията върна ли назад Китай, или страната стана като настъпената тръстика, само направи крачка назад, за да се засили?

– През 2020 Китай бе единствената голяма световна икономика отбелязала растеж и разбира се първата голяма държава, която успя да се върне към нещо подобно на „нормален“ начин на живот след сравнително кратък период на локдаун.
 
Първото четиримесечие на 2021 показа рекорден растеж на БВП. В началото на годината Китай обяви успех на кампанията за справяне с бедността, три национални празника отбелязаха рекордни по брой пътувания за съответния период.

Икономическите маркери са впечатляващи, но е рано да се каже какви са реалните поражения от пандемията – все така почти всички индустрии, които имат международен елемент, са повлияни от затворените граници, претърпените до момента загуби и несигурност за бъдещето.  
 
Пандемията не беше „полезна“ по директен начин, но имаше и някои позитивни странични ефекти за Китай – в сферата на туризма например бързо се създадоха продукти, които да са привлекателни за заможните китайци, които нямат възможност да пътуват извън Китай.

– Какво помогна за бързото овладяване на пандемията – политиката, дисциплината на хората…
 
– Дори в този момент Китай напомня за начина си на действие – нови случаи в Гуанджоу доведоха до тестване на цялото, почти 20 милионно население в рамките на само няколко дни.

Пътувалите до там са подложени на карантина, като някои градове решават тя да е 28-дневна – комбинация от централна карантина в посочени от властите хотели, и след това домашна, строго следена карантина, през времето на която се правят многобройни тестове.

Вече повече от година Китай е в голяма степен затворен, като пристигащите автоматично подлежат на централна карантина и тестове.
 
Трудно е да се каже какво позволи на Китай да се справи най-бързо с пандемията, но отново става въпрос за съвкупност от фактори – строгите мерки, технологичните способности за проследяване на контактите и инфраструктурата за доставки вероятно са ключови сред тях.
 
Технологично, Китай беше добре подготвен – бързо се въведоха здравни кодове, проверки на температура, напоследък и моменталната интеграцията на ваксинационния статус в здравния код.

Инфраструктурата за доставки по домовете на готова храна, хранителни и всякакви други продукти е без аналог по света и предполагам това направи най-строгите мерки в началото по-поносими. Има разбира се и пропуски, и понякога само механично спазване на правилата, така че не става въпрос за 100% нива на дисциплина и спазване на мерките.

 Начинът, по който Китай се справи, може да даде само идеи, но не и директно приложими решения за тази или следващи пандемии.

– Щастлив ли е средностатистическият китаец?
 
– Според World Happiness Index, нивото на заявено лично щастие в Китай е съпоставимо с това в България в последните години.
 
Китайската култура не е монолитна, но пък е високо контекстуална, а и комбинацията от хилядолетни традиции, десетилетия на безпрецедентен растеж и тип управление са специфични за Китай.

На площ, съпоставима с тази на Европа (10.1 млн. км2), Китай (9.6 млн. км2) има население почти двойно по брой на европейското, с огромни регионални различия, неравномерна концентрация и голяма мобилност в посока градовете, но в условията на различни ограничения.
 
Заради социалните промени и развитието на Китай има огромна разлика между поколенията – липса на общ език, споделен житейски опит и разбирания за света, което често се отразява на качеството на живот.

По-старите поколения са преживели лишения, тясно дефинирани социални роли, по-ограничен избор на работа и местоживеене, не са имали възможност да пътуват или да учат в чужбина. По-младите пък, особено поколенията на единствените в семействата си деца, са имали несравними с тези на родителите си възможности и вниманието на няколко поколения.

Обратната страна на това е, че за много от тях високите очаквания на семейството са довели и до високи нива на стрес още от детската градина, свързани с допълнителни уроци, за да могат да получат достъп до възможно най-добро образование на всяко ниво, което след това се превръща в стрес, свързан с намирането на работа, непрекъснато поскъпващи цени на имоти, дълги работни часове и култура на работа, която „не спи“, и това, че трябва да се грижат за родителите без помощ от братя и сестри; и за децата си, които вече с нежелание подлагат на същата тежка и конкурентна образователна система.

 
Затова и в последните седмици, откакто бе обявена политиката за три деца на семейство, в китайските социални мрежи се цитират основно тези причини хората, особено тези в градовете, да не могат да си позволят или дори да се замислят да имат повече деца.
 
Често се обсъжда моделът за работа 996 – от 9 до 9, шест дни в седмицата, нарицателен за начина на работа на много млади китайци, особено в компании, свързани с технологии, и това че все по-масово най-младите вече не го приемат.
 
Въпреки че това са предпоставки за липса на лично усещане за щастие, факт е също, че много китайци за първи път се замислят за това, за нуждата от личностно удовлетворение, нови преживявания, време за себе си, хобита – и имат парите да си ги позволят.
 
– А как се чувства един българин в страна, чиято култура и разбирания са коренно различни от родните?
 
– Дори след повече от 18 години тук често има изненади – но Шанхай е град, който по много начини прилича повече на други големи международни бизнес центрове, отколкото на други китайски градове.

Много от културните различия са забавни, някои фрустриращи. Има сериозни различия в концепцията за време, в културата на хранене, в това какви теми за разговор са допустими.

По темата за неща, изненадващи за мен, миналата година например попаднах на бизнес вечеря в Западен Китай, където според местната традиция домакинът обикаля масата и пие по една малка паничка местен алкохол с всеки гост – като според същата традиция, всеки гост пие от една и съща паничка.
 
Най-важните различия са тези, свързани с културата на работа и с това, какво е допустимо работно време. Но както казах вече, има и вътрешно противопоставяне към този начин на работа и търсене на баланс между лично и работно време.
 
Както споменах, класация на Forbes обяви Шанхай за най-скъп град в света за 2021, а последното преброяване показа солиден спад на броя на постоянно живеещите в Шанхай и Пекин чужденци.

Всяко едно от последните десетилетия е различно и прави Китай привлекателен за различен тип посетители, като развитието на икономиката разбира се се отразява на това.

Преди пандемията политиката на Китай по отношение на пребиваващите чужденци имаше няколко цели –  да привлече „таланти“ (експерти в ключови сфери), контрол на „средния клас“ чужденци, и намаляване броя на неквалифицираните такива.

– Вече 72 години са установени дипломатически отношения между България и Китай. Смятате ли, че България е атрактивна за китайските инвеститори, или сме твърде малки и те по-скоро ще се ориентират към по-големите и властни европейски страни?
 
– В сравнение с Китай повечето държави са „малки“ – България не е толкова малка в мащабите на Европа, но факт е, че повечето обмени на Китай с Европа са с „големите“ държави – Германия и Франция например.
 
Това е донякъде „логичен парадокс“. В случая с Германия например става въпрос за баланс на сложна комуникация, но здравословен бизнес обмен, от страна на България пък добронамерени, топли отношения, които продължават вече 72 години, без да се трансформират във впечатляващ поток на стоки и инвестиции.
 
Мой бивш преподавател, известен професор по Международни Отношения от Фудан, преди няколко години предложи следните формулировки за евро държавите на база това дали са критични към Китай, или „приятелски“ настроени и дали заради тях приоритет е по-лесен достъп до китайския пазар, или да привлекат китайски инвестиции.

Държави като Германия, Франция, Великобритания, Холандия са в групата на „фрустрираните пазаро търсачи“, т.е. те са критични към Китай и искат достъп до пазара, докато България попада в групата на „безпарични сделко-търсачи“ (заедно с Румъния, Унгария, Италия, Гърция и др.), които са приятелски настроени към Китай, подкрепят с по-голяма готовност китайски инициативи и не бързат да критикуват, с надежда да получат по-скоро инвестиции, отколкото пазарен достъп.
 

В нашия регион – Централна и Източна Европа от няколко години има желание за участие в това „чудо“ – Инициативата за сътрудничество между Китай и държавите от Централна и Източна Европа (17 1, обявена като 16 1 през 2012) цели да свърже Китай с региона и да координира обмен в различни сфери, като в България е центърът за координация на сътрудничество в областта на земеделието.

Тя отново бе предложена от Китай и може би не отчита липсата на традиции в регионалното сътрудничество в сферата на туризма, привличането на инвестиции и обмена на технологии. Следпандемичният рестарт може би ще даде възможност за ново начало с по-разумни взаимни очаквания.

– А как стои въпросът с туризма. Привлекателна ли е България за китайските туристи?
 
– Клишето, че най-доброто в туристическия обмен между Китай и България предстои, най-вероятно ще се окаже точно. Все пак по-масовия международен туризъм има само около 20 годишна история – за което време станаха първо прословути големите шумни групи, но след това и туристи с висока покупателна способност и високи изисквания.

От 2012 насам Китай е най-големият източник на международни туристи, но също има и огромен вътрешен пазар. В годините преди пандемията се осъществяваха по над 5 милиарда пътувания с цел туризъм в рамките на държавата.

Най-популярните чужди дестинации са регионални – като в топ 10 дестинациите, само САЩ (7-а по популярност) – и Русия (9-а) не са азиатски дестинации (въпреки че около половината пътувания до Русия са до азиатската ѝ част, а другата половина – основно Москва и Санкт Петербург). И в сферата на туризма става въпрос за постепенна еволюция и поетапно откриване на нови дестинации.
 
През 2021 няколкото рекордни за вътрешния туризъм национални празници издават огромен апетит за пътуване, но как точно той ще се отрази на международните пътувания, когато станат възможни, е трудно да се каже.

Предполагам, че пътуванията ще се случат предпазливо и дестинациите ще бъдат подбрани на основа безопасност и ще бъдат такива, на които не се очаква струпване на хора. България би могла чудесно да се впише в тези изисквания.
 
Преди пандемията, когато пътуваха до Европа, много китайски туристи често избираха поне три държави, които да комбинират в рамките на една ваканция. Очаквам, че ще има най-различни промени когато пътуванията станат възможни, а дотогава държави и дестинации биха могли да използват това време, за да достигнат до китайските туристи и привлекат вниманието им.

Интервю на Цанка ДОНКОВА,