15 години след знаменития триумф на Ливърпул във финала срещу Милан легендарният бивш бранител на мърсисайдци Джейми Карагър си спомни за емоциите около „Чудото от Истанбул“. 

„Истанбул. Една дума. Забавно е как такива европейски триумфи стават известни с името на града, в който са се състояли.

Като дете за мен това бе Ротердам (б.ред. там Евертън печели КНК през 1985 година). Рим 1977 (б.ред. тогава Ливърпул вдига първата от шестте си европейски титли). За Юнайтед това е Барселона. Не мачът с Байерн, а Барселона. Истанбул е дори нещо по-силно. Това е нашият град и нашият клуб. Самото произнасяне на думата те кара да се чувстваш късметлия, че си бил част от всичко това. То е чест и привилегия. 

Това е моментът в кариерата ми, към който обичам да се връщам. Момент на реализация, след който се освобождава огромна енергия. Тичах към Йержи. Бях първият, който стигна до него. Но не можех да спра и да прегърна някого. Имах нужда да продължавам да тичам, да скачам, да викам, да крещя. Това бе един прилив на енергия, който трябваше да се освободи. Продължих около пистата. Не можех да стоя неподвижно с играчите, трябваше да отида при публиката. Жалко, че нямах същата енергия през първото полувреме. 

След мача нощта в хотела бе страхотна. Но истинското празненство бе, когато се прибрахме в Ливърпул. Финалът бе в сряда, а аз продължих да пия до неделя вечерта. Мисля, че това бе един от тези мачове, които са за хората в града, а не толкова за играчите. Целият град сияеше в следващите шест месеца“, разказва Карагър. 

Бившият бранител си спомня ясно и онзи момент, когато при 3:3 Йержи Дудек спасява стопроцентово положение на Шевченко в продълженията. Така се стига до дузпите, след които „червените“ триумфират. 

„Все още ярко си спомням спасяването на Йержи. Бях на пет метра. Времето спря. Всички спряха да дишат. Сега или никога. Миг след това си казах: „О, Боже, той спаси. Невъзможно.“