Голямата ни баскетболистка от близкото минало Гергана Славчева даде специално интервю за предаването „Код Спорт“ по ТВ . Тя е сред малцината състезателки, докоснали  се до женската НБА. Името  краси стената на славата на Флорида Интернешънъл Юнивърсити в Маями. Направи и успешна кариера в силното италианско първенство, където изигра 150 срещи в елитната серия “А” и 100 мача в европейските турнири.

 На този фон звучи невероятно, че като девойка   предричаха бляскаво бъдеще, но не с оранжевата топка, а в скока на височина. Е, не стана наследничка на Стефка Костадинова, но пък извървя крайно интересен спортен път. В Америка завършва “Криминално право”, а у нас се дипломира като магистър по “Национална сигурност и охрана”. Все пак любовта към баскетбола надделява и сега работи в школата на Славия.

– Гергана, здравей! Защо реши да се занимаваш с младите таланти на Славия?

– Когато приключих да играя, родих втората си дъщеря. Починах си вкъщи и изведнъж ми стана мъчно за баскетбола. Реших да дойда да погледна какво се случва. След като отново влязох в баскетболната зала, нещо в мен се възроди и желанието да прекарвам повече време в залата дойде отново.

– Какво ти носят срещите с тези усмихнати малки баскетболистки?– Аз съм много емоционален човек. За мен всяка среща е като празник, а баскетболът е голяма емоция. Вече съм от другата страна на игрището и чак сега разбирам колко е трудно и какво е коствало на моите треньори. Водя отбори до 16 и до 12 години. Вълнувам се и е много важно да се победи.

– Какво ги натъжава? И как в такива ситуации действа треньорът Гергана Славчева?

– Натъжава ги, когато загубим някоя среща и когато не всяка от тях може да покаже най-доброто от себе си. Но тогава се намесвам аз и на следващия ден или на следващата тренировка им обяснявам, че най-хубавото е, че този мач е приключил и след няколко дни идва следващ. Така аз съм приемала моите разочарования. Играла съм много добър баскетбол, но и на мен се е случвало да има някой мач, в който просто топката не иска да влезе в коша. Тогава от моя опит обяснявам на тези млади момичета, че каквото е било, е приключило. След няколко дни има нов мач и ново поле за изява.

– На държавното първенство по баскетбол за момичета до 14 години тази година спечели сребърен медал. Отстъпихте на финала на Рилски спортист. Доволна ли остана от второто място или съжаляваше за пропуснатата титла, или и двете?

– Когато си толкова близо до златния медал е разочарование да не го вземеш, тъй като през по-голямата част бяхме в мача. Може би и обстановката там помогна на Рилски, те се чувстваха вкъщи, имаха огромна агитка. Но заслужено си спечелиха златния медал. Нормално е да има разочарование, но за това пък има нов сезон, който в момента е в разгара си. Готвим се да подобрим резултата от миналата година.

– Освен в Славия, си и помощник-треньор на националния отбор кадетки до 16 години. Има ли светлина в тунела? Ще се върне ли женският ни баскетбол на европейската сцена?

– Определено има. Някои от момичетата са на доста добро ниво, някои заминаха още от това лято за Италия. Направи ми впечатление, че каквото им се казваше, те го изпълняваха. Имаше много добра дисциплина, стараеха се момичетата през цялото време на лагера. Може би заради това се получи този добър резултат. Предишната година са завършили 18-и, а сега сме осми. Малко не ни достигна да отидем в четворката, загубихме с две точки от Хърватия. Там се получи един психически срив, не толкова физически. За това пък сега има ново европейско първенство и ще се опитаме да имаме по-добър резултат.

 

– Спомняш ли си откъде тръгна любовта между теб и оранжевата топка? Къде направи първите си стъпки в спорта, който впоследствие зае голямо място в живота ти? Брат ти какъв принос има за това да станеш баскетболистка?

 

– Това е моят баскетболен дом. В залата на Славия започна всичко. Бях седми клас и тренирах долу на пистата лека атлетика, а брат ми тренираше баскетбол в юношеския отбор на Славия. Един ден дойдох да го взема, за да си ходим заедно. Тогава ме забеляза Гери Скерлатова, която е моята първа треньорка. Попита ме какво правя, а аз обясних, че долу тичам на пистата. Тя каза: „Моля! Ела тук да опиташ с нас…“ На другия ден дойдох, дадоха ми топката и мечтата просто се получи. Бях много добре физически подготвена. Спомням си, че ми беше много лесно да тичам, да скачам и така започна всичко.

 

– Загуби ли България новата Стефка Костадинова, след като реши да загърбиш скока на височина и да останеш вярна на баскетбола? Когато си на 15 години, постижението ти в скока на височина е 170 см…

– Стефка Костадинова ми беше идол тогава. Тренирах лека атлетика и целта ми беше да стана като нея един ден. Но дойдох в баскетболната зала, а тук между момичетата, може би атмосферата… И всичко се случи за една седмица. Изведнъж реших, че тук ми харесва повече и искам да остана в баскетболната зала. Не мога да си обясня как се случи, но стана много бързо.

– Спомена за Гиргина Скерлатова, но има още един човек, допринесъл за развитието ти – Георги Божков. Лесно ли работи с него?

 

– Напротив! Той изискваше много от мен, винаги очакваше да направя нещо повече. Благодарение на него по-нагоре се изградих като такъв играч, за да мога да изляза в чужбина и да се наложа, да имам уменията да покажа, че мога да играя и зад граница. Започнахме с Гери Скерлатова, тя ми показа първите стъпки, тя е моят първи треньор. Но след това преминах в по-голямата възраст и за мое щастие тогава Георги Божков се прибра от чужбина. Спомням си, че бяхме много млад отбор. За разлика от сега, тренирахме двуразово, заниманията бяха насочени много към индивидуалната работа, показваше се всеки един детайл. Взимам пример от него, когато сега показвам нещата на момичетата. Един малък детайл, който изглежда много прост, ако свикнеш да го правиш по този начин, по-нагоре този елемент остава в съзнанието ти и нещата се получават по-лесно.

 

– Никога ли не сте имали конфликти?

 

– Имали сме. Аз бях много твърдоглава, но той винаги намираше начин. Исках да научавам нови и нови неща. Той донякъде беше опознал характера ми и винаги знаеше кога да ме сложи на място, кога да ми се скара и кога да ме мотивира да играя добър баскетбол.

 

– Кои са моментите ти в родния баскетбол, които са те направили щастлива?

 

– Последната година преди да замина в САЩ станах шампионка в Кремиковци. Мисля, че беше през 1998 г. Другите моменти са с националната фланелка. Фланелката на България е една огромна емоция, много повече от една фланелка. За мен винаги е било гордост да изляза да играя за българския национален отбор. Моментът, в който започва химнът и когато има победа. Още от по-малките гарнитури винаги са били прекрасни моменти. Сега като треньор изпитах тази емоция отново. На младите баскетболисти бих казала, че няма нищо по-хубаво от това да отидеш в националния отбор на България и с гордост да защитаваш тази фланелка.

 

– Заминаваш за САЩ на 18 години. Трудно ли взе това решение? Имаше ли колебание? Как реагираха родителите ти?

 

– Дали го взех трудно не си спомням. Нашите се двоумяха, тъй като тогава бяха други времената. Не е като сега – качваш се на самолета и заминаваш. Тогава Георги Божков също имаше голяма роля. Родителите ми го помолиха да се срещнат. Видяхме се малко преди да вземем решението и той каза, че е една голяма възможност да отидеш да играеш в университет в САЩ. Още повече, говорим за един от елитните университети – Флорида Интернешънъл. Божков ни помогна в избора. Тогава можех да играя където си поискам, колкото и нескромно да звучи. Имах умението и можех да играя навсякъде в Европа, можех да остана в България. Но предизвикателството да замина в Америка беше по-голямо, защото исках да се доближа до женската НБА. Божков ми помогна и наклони везните да замина и да опитам. Каза: „Ти винаги може да се върнеш в Европа и в България, а ако успееш да се наложиш в САЩ и да стигнеш до НБА, Европа ще бъде просто една малка спирка след Америка.“

 

– Завършваш университета Флорида Интернешънъл. Анализаторите в Щатите са категорични, че си звезда в студентската лига. Какви трудности трябваше да преодолееш, за да се стигне до там да бъде изписано името ти на стената на славата в учебното заведение?

 

– Не бих казала трудности, а много работа, много тренировки, много характер се изискваше там. Единствено ми беше мъчно за семейството. Тогава нямаше тази технология да се виждаме, да си говорим по „Вайбър“, а пишехме писма на хартия. Единствено това ми беше трудно, но да се наложа в отбора или да изиграя някой добър мач…Не, просто трябваше много работа. Спомням си, че отварях залата с чистачките, влизах първа и вечер след училище я затварях, докато те чистеха, аз оставах да стрелям, за да мога да бъда на 100% в следващия мач.

 

– Разкажи ни какво е усещането да си част от женската национална баскетболна лига на САЩ. Защо треньорът на Лос Анджелис Спаркс реши да те преотстъпи на Портланд и как го прие?

 

– За мен който и да е отбор от WABA беше една сбъдната мечта. Тогава Лос Анджелис беше шампион и треньорът ми каза, че ме харесват, но не биха могли да ми дадат възможността да играя. По-добре е да отида в не чак толкова силен отбор, за да се развивам. Аз бях щастлива така или иначе. Бях избрана в драфта и летях. Дали ще съм в Портланд, Финикс или Лос Анджелис беше абсолютно без значение. Само да се докосна до женската НБА, което е мечта на всяка една баскетболистка, за мен беше успех.

 

– Година по-късно си във Финикс. Там какво се случи?

 

– Тъй като женската НБА е само през лятото, през останалата част от годината играеш в Европа и след това се връщаш в САЩ, ако имаш възможността. Това лято бях във Финикс. Тренираше се от сутрин до вечер, пътуваше се много. Беше забавно, но в женската НБА има петима играчи, които само посмъртно не играят. Другите тренираме като зверове и когато дойде мачът играеш малко. Искаш да останеш на игрището, но не винаги имаш тази възможност.

 

 

– Тръгваш си от Щатите, за да сбъднеш детската си мечта – да играеш в италианското първенство. Ла Специя, Виченца, Пул Комензе, Приоло и Парма – това са клубовете, с които записваш 150 мача в Серия А и 100 двубоя в европейските турнири. Забележително! Бързо ли забрави за баскетбола отвъд океана?

 

– Италия настина беше моята детска мечта. Грабна ме животът, самата държава, първенството беше едно от най-силните. Когато има почивка в Италия, се провежда женското НБА и много от състезателките идваха в италианското първенство от септември до май. Така че не би могло да се забрави толкова лесно, тъй като във всеки отбор имаше минимум две-три американки, които ми напомняха за Щатите. Там също беше много трудно. Нивото на баскетбола беше много високо. Но не продължих и на едното, и на другото място, защото беше много трудно физически. В НБА се тренира, докато не припаднеш на игрището! А аз бях в отбори, в които имах ролята на лидер и да нося на гърба си тима. Физически се уморявах, предпочитах да се съхраня лятото и да почина, за да може септември като стъпя в Италия да мачкам.

 

– Какво ти донесе приключението на Ботуша? Кои са големите ти успехи в Италия?

 

– Играхме много купи, шампионатът не можах да го спечеля, но бях в едни от най-силните отбори с традиции. Говорим за Приоло – Полина Цекова, една от най-добрите ни баскетболистки, също игра там. Отборът от Комо също имаше много класни играчи. Винаги бях в добрите отбори. Побеждавахме, но малко не ми достигна да спечелим и титлата.

 

– Кои са били тежките ти моменти в кариерата и как си ги преодолявала?

 

– Тежки моменти? Някоя и друга контузия. Благодарна съм на съдбата, че нямах операции, нямах толкова тежки травми. Някой изкълчен глезен, цепната вежда, извадено рамо, но те се забравят в сравнение с тежка операция на колена, която някои от съотборничките ми имаха. Тежки моменти са били някои загуби, които са ми коствали титла. Но иначе не бих казала, че съм имала тежки мигове. Повечето бяха прекрасни.

 

– Лесно ли реши да кажеш „Стоп“ на състезателната си кариера? Тогава ти играеше за Парма…

 

– Не. Не бих казала, че е тъжен момент, защото след това родих втората си дъщеря. Сложих край на кариерата си, защото исках да запазя семейството си. Тогава мъжът ми играеше волейбол в Германия, а аз играех в Италия. Голямата ми дъщеря беше на две, бабата и дядото я гледаха. Бяхме се разпръснали горе-долу по цяла Европа и дъщеря ми го преживяваше много трудно. Стигнах до момента, в който трябваше или да продължа и да мъча детето си да обикаля между градовете с бабата и дядото, или да отида при мъжа ми и да си събера семейството. Заради това казах край, въпреки че не мислех, че ще е краят, но после забременях и той дойде от само себе си.

 

– В САЩ завършваш “Криминално право”, у нас се дипломираш като магистър по “Национална сигурност и отбрана”. Не е ли малко странно, защото не виждам връзката с баскетбола?

 

– Когато приключих в Парма, си казах, че сега искам нещо различно. Уморих се от баскетбола, костваше ми много – пътувания, липсваше ми семейството. Бях се уморила от прашната зала, от това да нося анцунг. Когато се записах да уча „Национална сигурност“, казах на майка ми, че ми е омръзнало да бъда в залата и да ходя с анцунг. Исках да работя нещо друго и да се опитам да бъда също толкова успешна и извън баскетбола. Завърших „Национална сигурност“, бях много горда със себе си. Имаше период от няколко месеца, в които имаше някакво започване в една от институциите, на компютъра, на бюрото. Но освен смяната на гардероба ми, нищо друго не ме правеше щастлива. Разбрах, че не съм да стоя на бюро. Не ме прави щастлива по цял ден да бъда зад компютъра и отново се върнах в прашната зала, където се чувствам щастлива и най-вече на мястото си.

 

– Защо решихте с твоя съпруг Венцислав Симеонов, дългогодишен състезател по волейбол и национал на Италия, да се върнете в България? Всичко ли ви харесва тук?

 

– Той прекара 25 години в Италия, детството му мина там. И взе решение да направи експеримент, толкова много не се допита до мен, аз просто реших да го последвам. Прибрахме се и положителното е, че тук имаме на разположение баби и дядовци, които виждахме много рядко през годината, когато бяхме в Италия. Дали всичко ни харесва тук? Не знам. Единствено мога да кажа, че за момента сме тук, чувстваме се добре. Аз имам своята работа, която е и хоби. Чувствам се много щастлива в отбора на Славия между моите състезателки. Имам едни прекрасни момичета и баскетболистки! Не мисля толкова къде съм и как съм. Ежедневието ми е изпълнено с емоция, с нещо, което обичам. Винаги можем да се върнем в Италия, мъжът ми е с италиански паспорт, както и децата. Хубавото е, че мога да заключа вратата тук и да я отключа там.

 

– Имате две дъщери – Кайла и Леа. Увличат ли се от спорта или все още са далеч?

 

– Кайла е на девет. Тя също вече тренира в тази зала. Миналата година, когато реши да започне, показах къде съм почнала аз. За момента тя тренира баскетбол, плуване. Шампионка е на София за миналата година за възрастта си, беше една от най-добрите, спечели няколко златни медала в няколко от софийските турнири. Където я пуснем, там вирее. В който и спорт да я сложим, Кайла се справя чудесно. Има хъс, спортна злоба. Покрай нея, събрах отбор и при по-малките, който аз водя. Наблюдавам, че се справя чудесно. Друг е въпросът дали ще остане в баскетбола, тъй като баща е убеден, че волейболът е много по-подходящ за нея. Но това вече е друга тема.

 

– Има ли любимо място вашата фамилия?

 

– Да, в Италия живеем на езерото Комо. Аз съм родена в София, чувстваме се прекрасно тук. София и Комо са двете любими места, на които предпочитаме да прекарваме времето.

 

– Гери, наближават празници! Какво искаш да си пожелаеш?

 

– Колкото и нескромно да звучи, аз имам повечето от нещата, за които човек мечтае. Единственото, за което мечтая и искам да продължавам да го имам е здравето. Семейството ми да е здраво, да имам подкрепата на любимите ми хора. От професионална гледна точка искам да си пожелая титла с отбора до 16 години. Миналата година взехме сребърен медал, а сега си пожелавам златен! Искам да пожелая на всички момичета от отбора и на всички млади баскетболистки да са здрави, да прекарват повече време в залата. Има време кога да учат – ето аз завърших последната си магистратура на 38 години! Но най-вече си пожелавам здраве!