Теодор Салпаров е един от големите любимци на волейболните фенове. Националът е известен не само с уменията си на игрището, но и с купищата почитателки, които се захласват по сините му очи. За тяхно съжаление сърцето му е окупирано от очарователната актриса Ралица Паскалева. Пред Sportal.bg либерото на Газпром-Югра (Сургут) говори откровено как красивата брюнетка го е променила, кога осъзнава за първи път, че е известен и колко често плаче.
– Как те промени твоята красива половинка Ралица?
– Много положително. Всичко, което е било негативно, го превърна в позитивно. Така бих го оприличил накратко.
– Какво те кара да се усмихваш?
– Когато виждам семейството си щастливо, се усмихвам. Това ме радва, защото в крайна сметка това, което човек прави и парите, които изкарва са, за да може семейството му да се чувства добре и да бъде щастливо. Това ме прави пълноценен същевременно.
– Кога за последно се посмя от сърце?
– По принцип често се смея с приятели и то от сърце, защото такава ми е натурата. Не си спомням точно кога беше последният път, но със сигурност не е било много много отдавна.
– Често ли плачеш?
– Емоционален съм и се разплаквам от малко нещо. Може да ме трогне клошар на улицата, филм, стар мач с националния отбор. Разбира се, децата винаги ме разплакват, когато правят нещо, от което се чувствам горд с тях.
– Какво толкова ти дава волейболът, че не можеш да се откажеш от него?
– Волейболът ми е дал почти всичко. Благодарен съм на Бог, че съм попаднал на правилния спорт, защото всичко, което спечелих, дисциплината и емоциите, които получих като състезател с националния отбор и на клубно ниво, това е нещо несравнимо. Особено, когато се окичиш с медал, качиш се на стълбичката и звучи химнът на България, тогава си казвша, че си заслужава всичко това, което си дал, от което си се лишил. Аз съм в края на кариерата си и не съжалявам за нищо. Само трябва да съм благодарен на Господ, че ми даде да бъда здрав и да съумея да постигна такива уникални успехи на клубно и национално ниво.
– В този ред на мисли, колко трудно е да кажеш „Сбогом” на националния отбор?
– Ако реално погледна на нещата, не е толкова трудно, защото не си отивам рано от националния отбор, напротив. Дадох повече от максималното, за да има националният отбор големи успехи, но в крайна сметка трябва да се постави точка. Не съм първа младост и наистина успехите, които изживях с националния отбор са несравними емоции. От една страна ще е тежко може би, когато гледам мачове на националния отбор, но от друга съм реалист и знам, че ако не се класираме в Берлин за олимпиадата, правилното е да спра.
– Парите и властта променят ли хората?
– Мен специално не, но имам в живота си много примери за обратното.
– Това ли е големият проблем на управляващите волейбола в България?
– Темата е много деликатна. Със сигурност няма един виновен. Има много виновни за неуспехите. Не може да се нарочи един човек, че той единствен е виновен за нещо.
– Като коя страна искаш да бъде България във волейболно отношение?
– През 2006-та година направихме големия бум на голямата сцена с поляците. Играхме полуфинал с тях. Те станаха втори, ние трети. Сами, вие журналистите можете да направите аналогия от 2006 до 2019 г. къде са те и къде сме ние на клубно ниво, както и организация на националния отбор. Винаги съм давал това за пример. Не, че те са ми супер симпатични, но просто това, от което ние трябаше да се възползваме, те го направиха по най-добрия начин, докато ние не съумяхме пълноценно да се въползваме от успеха.
– Какво се говори за българските волейболисти в Русия?
– Само хубаво. Не съм чувал за кажат нещо лошо за някого. Това говори страшно добре, че всеки, който е минал от там се е представил на ниво е оставил добри впечатления като човек и като играч. Това ме радва.
– Кое е най-известното име на български волейболист в Русия?
– Не е едно. Със сигурност много хора са оставили следа там. Някои в по-силни отбори, някои в по-слаби, но в крайна сметка без значение къде са играли, не трябав да се каже един играч и да се омаловажава трудът на останалите.
– Коя е най-голямата грешка на талантите в България?
– Поколенията се менят, животът се мени, технологиите се менят. Всичко в живота се случва с много бързи темпове и е много лесно да съдиш поколението след теб. Както може би поколението преди нас е съдило нас по-младите. Животът се развива със страшна скорост в положителна посока и много трудно се отговаря на този въпрос. Но специално за българските таланти донякъде съжалявам, че спортните школи, през които аз съм минал като ЦСКА, големите школи и тези в провинцията не функционират както преди. Говоря мащабно за всички, не конкретно за една. Това е лошо, защото от там тръгва А и Б за талантите, които трябва да бъдат готови за националния отбор.
– Разпознават ли те в Русия?
– Да. В отбора, в който сега се намирам съм играл преди 15 години и все още се помни моето име. Хората явно следят волейбола, защото след Сургут кариерата ми тръгна доста възходящо. В Русия играех в топ отбори и спечелих абсолютно всичко. Това значи, че хората се интересуват от волейбол. Спират ме, питат как съм, радват се, че съм се върнал отново. Разчитат много на моите качества. Това е положително и е готино, защото на всеки му е приятно, когато го спират, заговарят и не са го забравили, въпреки, че е минало срашно много време.
– Кои са най-големите звезвди в спорта в Русия?
– Безспорно хокеистите и футболистите, също така баскетболистите и волейболистите. Хокеят и футболът определено са водещите спортове, но баскетболът и волейболът, за разлика от България, много повече се следят и маркетингово стоят много по-добре от нас. Иначе е ясно, че футболът в цял свят е спорт №1, но пък другите не изостават със страшни темпове.
– Коя е най-голямата звезда в спорта в Русия?
– Трудно може да се каже, защото във всеки спорт си има по някоя звезда. Определено в хокея Овечкин е нещо несравнимо, във волейбола Тетюхин е като икона. Всеки един спорт си има неговата звезда.
– Ходиш ли да гледаш хокей?
– От кратко време съм в Сургут и не съм ходил, но по принцип най-много ходех, когато бях в Зенит Казан. Ходил съм 7-8 пъти на хокей, 15 пъти на баскетбол и сигурно 20 пъти на футбол.
– Кога осъзна, че си известен?
– След 2006-та година, когато спечелихме бронзовия медал с националния отбор. След като се върнахме от Япония беше очевидно, че хората ме спират по улиците, навсякъде ме познаваха.
– Какво не харесваш в това, че си известен?
– Ако трябва да съм честен, няма нещо, което да не ми харесва. Със сигурност не ми харесва това, че навсякъде могат да те коментират. И ние сме хора, ходим по молове, по ресторанти, винаги някой може да те изкоментира. Но аз съм на принципа, че всички сме хора. И аз като видя някой по-известен човек мога да изкоментирам нещо, така че в това отношение съм ок.
– Кое е любимото ти място?
– Любимото ми място е там, където е семейството ми. Напоследък някъде из родните ни места – Вършец, където съм израснал, на морето, където имам имоти или пък при родителите на Ралица. София остава настрани, заради големия трафик. Тези неща започнаха да ме тормозят с годините, вече обичам повече спокойствието.
– Какво искаш да можеш да правиш, а не можеш?
– Да бъда повече с близките ми хора. Спортът пречи на това нещо. Моят път във волейбола е към края, но разбира се, като съм физически добре ще се стремя да играя на клубно ниво, но като цяло вече се виждам на финалната праза. Ще имам възможност да им обръщам повече внимание, защото през годините това ми липсваше.
– Ако не беше волейболът, какъв щеше да бъдеш?
– Нямам никаква идея. Радвам се, че е волейболът. Не искам да си мисля, ако не беше той какъв щях да бъда, защото в нашата държава не малко хора тръгват по лошия път.
– Това ли е животът, за който си мечтал?
– Абсолютно съм щастлив от това, което имам до момента и което Господ ми е дал, така че бих казал твърдо Да!
Мая Димитрова
