Димо от P.I.F. не е просто от онези певци, които пишат историята на кариерата си. Той се отъждествява с всеки изпят тон, а житейската му философия има знак за равенство с тази, която подава от песните. А песните – те са цели разкази, наситени с емоции и много живот.
На 2 ноември P.I.F. обещават грандиозен концерт в „Терминал 1“, озаглавен „Добре дошли у дома“, а преживяването ще е от тези, за които няма да е трудно да си спомним след години. Такъв е и днешният ни разговор с вокалиста на групата Димо Стоянов.
– Димо, на 2 ноември откривате есенния сезон в „Терминал 1“ с концерта „Добре дошли у дома“. Какво е по-специалното в него? Очаквате ли феновете си в клуба по чехли?
– Образно казано по чехли, да, защото на сцената ще пресъздадем уюта на репетиционната на P.I.F. На нея ще има човек по халат, приседнал в кресло, ще пие питие, ще чете вестник. Как ще си взаимодейства с нас ще разберете на момента.
В музиката ни винаги е имало ударна доза театър и това е първото шоу, в което си позволяваме повече реквизит – ще имаме и огромни панорамни прозорци с приказен изглед към нощна София.
Най-якото обаче е, че за пръв път от 10 години ще включим пиано в изпълненията, и то не едно, а две. Нежното ще е театрално нежно, твърдото ще е истински твърдо. С пианата можем да си позволим да разширим палитрата на изразните средства и емоционалните състояния да станат доста по-дълбоки. В сетлиста ще включим песни, които почти не сме свирили, а хората си ги искат и обичат, като „Горим“ и „Отлъчен“.
– Ако направим рязък скок назад във времето, помниш ли в кой момент започна да пишеш музикалната си история?
– При мен имаше тясна връзка между любовта към китарата и външния вид, тъй като през ’89-та година беше забранено да имаш дълга коса, да ходиш с шарени панталони, изобщо да се набиваш на очи.
В момента, в който се случи тази политическа промяна тогава обаче, аз спрях да се подстригвам и започнах да си пускам коса, да се обличам, както си искам и да правя това, което обичам – да свиря. После тръгнах на уроци и постепенно се развих във възходяща посока (смее се). Като съвсем малък свирех и на цигулка, но когато говорим за начало на пътя ми в музиката, годината е ’89-та.
– А как се намесват театъра и спорта в цялата палитра, защото знам, че си спортувал не по-малко активно?
– О, да, тренирах доста активно лека атлетика, даже бях някаква надежда в спорта. Помня даже, че имаше един разговор у дома – между майка ми, баща ми и треньорката ми. Но баща ми е отсякъл тогава, че каквото аз реша, това ще бъде, и аз избрах музиката.
Колкото до театъра – там е магия. Веднъж докоснеш ли се до него, остава завинаги. В театъра започнах с Куклена пантомима в театър „Щурче”, който съществува и до ден-днешен, и продължава да обучава деца.
– Кога ти се е налагало да правиш най-трудните избори – и в професионален, и в личен план?
– Когато трябва да преглътнеш егото си и да вземеш решение. Много боли, но пък знаеш, че стратегически е правилното решение. Например, изборът да си остана в музиката, която харесвам, а не да правя такава, която ще направи така, че да напълня „Арена Армеец”…
Много пъти съм бил на такъв кръстопът – дали да е комерсиална музиката или тази, която наистина ми харесва. И второто винаги ми е носило всичко, което търся – удовлетворението, че хората идват, защото харесват това, което правя, а не защото ме показват по телевизията. Това е много важно. Успях да развия бандата така, че хем да не сме съвсем бутикови, хем да не сме ширпотреба като звук и светоусещане в парчетата.
– Как точно се роди P.I.F.? Предполагам, че извън чисто музикалната причина е имало редица куриози, любопитни моменти…
– Имало е много, да. На онази възраст предимно консумираш нещо, не толкова създаваш, защото още не си осъзнал какво ти е дадено, за да го предадеш нататък. И просто даваш и консумираш това, което получаваш насреща. И грабиш с пълни шепи.
В един момент обаче, това води до крах, защото кранчето спира и ти си в тотален дисбаланс. И това е куриоз – хем го имаш, хем го нямаш, и си вътрешно неудовлетворен. Хубавото е, че тогава си още само на 20 и всичко предстои.
Куриози много, най-вече с името P.I.F. – когато го измислихме, решихме, че за да не прави препратка към комикс списанието, ще сложим по една точка между буквите. И никой не се беше сетил, че после това ще е първия въпрос на журналистите – защо точно P.I.F.? И да, зададоха ни го (смее се), и барабаниста тогава ни измъкна от ситуацията. Каза, че P.I.F. всъщност е абревиатура на Patriots In Fashion („Патриоти в модата“). Измисли си го на момента.
– Имаш главна роля в спектакъла в памет на Тодор Колев. Какво означава това за теб и с какво помниш най-вече големият ни актьор?
– Тодор Колев беше невероятен, много умело и деликатно показваше всичко, което представлява родната действителност. Неговият протест беше за малкия човек – за това колко е голям той, ако успееш да го осъзнаеш, и как е във всеки един от нас. Това, което съм запомнил от него е тоталния професионализъм. С него се засякохме на музикалната сцена и там видях нещо голямо – култура, респект, талант. Видях малкият човек в действие и осъзнах колко е голям…
– В личен план при теб е не по-малко интересно. Разбрах, че наскоро си станал баща за втори път и отново на момиченце. Май живееш в женско царство?!..
– Вкъщи е много весело с новото бебе. Елиза е много весела и спокойна. Кака й Ая беше супер нервна като малка и сега някой отгоре ни компенсира за безсънните нощи и целия екшън с кроткото второ дете. Всичко е въпрос на логистика и организация – тогава човек може да се справи с всичко. Щастлив съм, защото дома ми е изпълнен с живот!
– Разкажи малко за жената на сърцето ти…
– Тя е машина. Изключително готина мацка, защото е винаги до мен. Харесва ми дори това, че на моменти ме дразни, защото е момиче, с типично женските глупости, но това е абсолютно нормално. Страхотна е и много я обичам!
– Има ли нещо, за което все още силно мечтаеш да ти се случи в кариерата, а и в личния живот?
– Искам да се науча да свиря на пиано много хубаво, а в личен план да сме здрави всички, всичко останало е такава суета, че няма накъде. Само здраве си пожелавам.
– А с какви страхове се бориш?
– Това са ми и страховете… Наскоро майка ми почина от рак, две седмици след погребението имах премиера в театър „Азарян“. Болестите идват с невнимание, с несериозно отношение, с липса на отговорност, с негативно мислене. Просто се моля всичко да е наред. Човек трябва да е щастлив само заради факта, че се буди сутрин и нищо не го боли. Всичко останало е супер суета!
– В началото на годината казваш „..предпочитам да нямам милиони, но да не се поддавам на така наречената „ниска топка”. Много ли пъти са се опитвали да те приобщят към второто?
– Това е нещо, за което често мисля. Имало е такива опити, да, но за 20 и кусур години в така наречения „шоубизнес“ мисля, че знаят кой съм и че не се продавам. Слава Богу, успях да запазя себе си.
Интервю на Анелия ПОПОВА
