Когато чета този великолепен разказ на Ангел Каралийчев и винаги си поплаквам! Прочетете го отново, много е трогателен!

Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна.  Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се  пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата  пукнато гърне.

Сви се малкото птиче-лястовиче в дъното на гърнето и  затрепера от студ и мъка. Всички си отидоха.

Отлетяха на юг неговите две  сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни.

Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?  Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да  лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше  свила гнездо. Догато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от  огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното  крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се  намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава.

Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното,  изгореното крило беше изсъхнало. Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пухнаха се пъпките на  димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по  телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
– Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще  останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще  лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е  зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа  на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
– Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! – промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна…
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец.  Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна  капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
– Ах, колко съм уморена! – въздъхна тя.
– Откъде идеш? – попита любопитно лястовичето.

– Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка. Аз съм сълза.
– Сълза ли? Каква сълза? – надигна се тревожно лястовичето.
– Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена една уморена и  насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше.
Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
– Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка…
– Къде е твоето лястовиче? – попита вятърът.
– Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя…
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
– Благодаря ти, майчице! – прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.