Не, дами и господа, този път няма да ви говоря за нещата от живота от своя мироглед. Този път съм в ролята на обикновен преводач. Ще седна кротичко, ще изкарам речника си и ще защракам върху клавиатурата, за да оставя една жена да ви разкаже историята си. История за цици, но не от онези сладките, при които човек започва да облизва устни и да премигва на парцали, а една лоша история.
Историята как кърменето съсипало перфектният чифт цици, с които природата я е дарила в следствие на любовта между майка ѝ и баща ѝ.
Циците ми бяха известни в гимназията. Когато момчетата правеха списък с момичетата с най-хубави части на тялото, аз винаги печелих в категория „цици“. Те бяха с размер C, перфектна обла и стегната форма и винаги си оставаха на място, когато свалях сутиена си. За мен сутиените бяха въпрос на избор и дрескод, а не необходимост. Можех да нося всякакъв тип горнище – тънки презрамки, гол гръб, оглавник, без ръкави. Светът бе моята мида.
С напредването на възрастта магията на бюста ми се запази с мен. В ранните ми трийсе, докато бях на ваканция с приятел, те най-накрая зададоха въпроса, който винаги са искали да ме питат: „Истински ли са?“ Да, истински са, разбира се, и великолепни.
След това забременях. Ще премина набързо през деветте месеца, когато гърдите ми пораснаха огромни – хипнотизиращи, дори. Не можех да спра да ги гледам. Имах нужда от напълно нов гардероб със сутиени. Гигантски сутиени. Сутиени, които можеш да носиш, като шапки. Дори се запознах с термина „забавните торбички“. Гигантските ми цици бяха толкова огромни, че в края на деня имаха нужда да полегнат и да си почиват, имаха нужда от своя собствена възглавница. Можех да грабна едната и да ударя мъжа си през лицето с нея. Беше забавно.
Ще премина набързо и през първите пет години, докато момчето ми растеше, освен момента с кърменето. Кърмех цяла година. Още повече – харесваше ми! Бях една от онези късметлийки – циците ми работеха. Млякото потече. Бебето беше щастливо. Хормоните ме удариха. Килограмите изчезнаха. Всичко останала от това да бъда майка ми се струваше невъзможно. Но биологично се справих.
След това спрях да кърмя и магията изчезна – спъхнаха. Перфектните ми обли, отлично щръкнали гърди се смъкваха и смъкваха, докато не придобива U-форма. Изглеждаха толкова тъжни, колкото се чувствах. Може би бях наивна, но наистина мислех, че ще възвърнат формата си. Продължих да чакам да се съберат. Вече минаха четири години.
От тогава вече сменям за четвърти път сутиените си. Те вече не са онзи шапки с размер на глобуси от бременните ми дни, нито пък бяха щадящите конусчета от младините. Вече бяха повдигащи. Дори с тези нови сутиени, дрехите вече не ми стояха по същия начин. Ето, какво се очаква да изпитвам – радост, любов, благодарност към тялото си и всичките подаръци, които ми е дало. Гордост, че съм изхранила и обгрижила инфантилното ми чедо в здраво момченце. Уважение и адмирации за силата на чудесата в женското тяло. Ето, какво всъщност чувствам – бясна съм!
Това е истината. Не ми е проблем, че тазът ми е малко по-широк, нито че коремът ми не е така стегнат и дори не съм сигурна, какво става с дупето ми. Добре. Но, ако имах бегла представа, какво би причинило кърменето на гърдите ми, сигурно никога не бих го направила. Толкова ли е суетни, себично и нарцистично? Сигурно. Но е и истина.
Има един дълбок философски аргумент, който мога да използвам. Гърдите бяха част от идентичността ми, самочувствието, стила, красотата, сексапила. И те се промениха така изведнъж, така драстично, във време, в което цялата ми същност се промени – от личност в майка. Свързвам красивите си гърди със старото си аз, а тези нови натрапници с майката в мен. Не искам да мисля за себе си, като такава. Не и докато съм гола, или докато правя секс или докато съм с красива рокля и се разхождам навън.
Но има и един не толкова успокояващ аргумент. Съществуват заместители. Много жени ги използват. Можех да кърмя първите няколко месеца и после да сменя. Може би промяната щеше да е не до там драстична. Това не е спор в полза на заместителите срещу кърмата. Не е това. Въпросът е следният: Моето тяло си е моето тяло и го обичам. И все пак многото дебати за кърменето – трудностите, усложненията с работата, невъзможността да съхраняваш кърмата, културният натиск, здравословните ползи, логистиката, ангажираността – никой никога не говори за саможертвите. Съжалявам, че гърдите ми вече не са красиви. Тъжна съм, че тялото ми никога вече няма да е моето. Това е една истинска загуба.
Автор: Десислав Янкулов Източник: Harper’s Bazaar
