От Esquire разказват историята на бащата на модерното есе в няколко доста любопитни реда. Ние от TheMainline ще се опитаме да ви предадем прочетеното, за да ви помогнем да разберете кой всъщност е великият автор.

Той направи това прозрение за себе си, когато написа първия си материал за Esquire. „The Crack-Up“ бе едно самопризнание, че се е свлякъл на земята, разпаднал се е като човек, отритнат е отвсякъде.

И все пак не бе толкова отчайващо или истерично. Даже напротив! Онзи материал го освободи от самосъжалението. Себеоткровенията му бяха точни и болезнени и целяха да изкарат истинския човек на повърхността. Ясно бе, че онзи Фитджералд бе съкрушен и въпреки проблемите с алкохола, не те бяха причината за падението му.

Трите есета, които го вдигнаха на крака бяха в три последователни броя – февруари, март и април 1936г. – и мигновено се превърнаха в сензация. И мигновен скандал същевременно. Противниците на Фитджералд нямаха търпение да го разпердошинят. Хемингуей по-точно го нарече „публичен мрънльо“, за дето говори за своите „безсрамни провали и поражения“. В „The Crack-Up“ Фитджералд говори открито признавайки, че чувства провала. Това е нещо, което мъжете по онова време не правеха. По-лошото за всички наоколо бе, че той превърна провала в нещо магнетично и дори секси. След неговия материал, никой вече не гледаше на провала с неприязън. Той промени мисленето у хората. Мъжът, прокламиран от Хемингуей, вече не беше на мода. Роди се новият мъж – далеч по-немъжественият тип, чувствителният, отчуждения, дори двуполовият мъж зае мястото на мъжкарите. Така се родите образите на Джеймс Дийн и Елвис Пресли, а малко по-късно на Мик Джагър и още по-късно на Джони Деп.

„Всички песни са тъжни песни“ – казва поетичният критикът Дейв Хаки, а Фитджералд бе именно поетът, който визира. Несподелената меланхолия, а не любовта, бяха обектът му на коментар: „Спомням си веднъж, как се возех на едно такси по обяд между високите сгради и под бледоморавото и розово небе. Разплаках се, защото осъзнах, че имам всичко, а никога за в бъдеще няма да бъда толкова щастлив, колкото съм сега.“ Именно това е тематиката в „Гетсби“, „Нежна е нощта“ и „The Crack-Up“, само че в него е по-натурално.

С есето, Фитджералд не просто наруши правилата, а създаде нов модел на изразяване, който обнови старото лично есе. Можете да усетите влиянието му в трудовете на Норман Майлър и Хънтър С. Томпсън, а може би и най-осезаемо при Джоан Дидион: „Аз и съпругът ми стоим тук на остров по средата на Тихи океан и обмисляме развода си.“ – подобно изразяване показва как приливът на емоции е толкова голям, че налага тоталната им липса. Дейвид Фостър Уолъс също черпи вдъхновение от Фитджералд. Хемингуей може да е големият татко, но Фитджералд е бащата на модерната журналистика.