Марк Хейс е автор за Success.com и се е постарал да направи един доста интересен и поучителен материал на темата за успеха. Той се е срещнал с няколко души, които по една или друга причина са се озовали на улицата, за ни разкаже част от тяхната мъдрост.

„Преди около две години започнах да снимам документален филм за клуба по бягане в ЛА „Skid Row“, който бе основан от един съдия във Върховния съд.

Сега, когато по-голямата част от снимките приключиха, трябва да се изправя пред предизвикателството да превърна 300 часа видео материал в значим и надявам се гледаем продукт.

Един сутрин ме озари мисъл, докато си острех моливите, вместо да работя, че всъщност най-много за успеха научих от най-неочакваните източници – бездомните.

След като съдия Крейг Мичъл бе осъдил на затвор един човек преди няколко години, той – осъденият, излежава присъдата си и решава да отиде до съдията, за да го покани на гости. Обяснява му, че вече живее в The Midnight Mission – къща за бездомници на Skid Row.

Идеята допаднала на съдия Мичъл, който обичал да тича и решил, че ще приеме поканата, за да види как се реабилитира господина. Там видял нещо, което му харесало. Открил, че в къщата имало доброволци, които помагали на онези, които са загубили жилищата си, да се върнат към живота. Съдията дори решил да се срещне с основателя на идеята и му предложил да направят клуб по бягане.

Един от първите записали се в клуба бил мъж на име Бен Шърли.

Бен бил хеви метъл китарист и често имал участия в легендарния клуб в Лос Анджелис – Viper Room. Една нощ Бен се появил толкова пиян на сцената, че припаднал. Бандата се оттеглила опорочено и занесли Бен до задната седалка на колата и го захвърлили, като чувал с картоф. После го докарали до Skid Row и го изхвърлили пред вратата.

Бен намерил пътя си до The Midnight Mission и започнал възстановяването си, като чул за клуба по бягане. Той тежи 140кг и е върл пушач, но въпреки това решава да се присъедини. „Едва се тътрех по улицата, когато дойдох.“ – започва Бен – „, но се тътрех по малко всеки ден. Клубът по бягане ме научи как да бъда постоянен. Резултатите щяха да се появят. Животът ми се трансформираше.“

Той се опитва да си намери работа и да се изнесе от Skid Row, като се записва в една програма за музикални таланти на колежа в Лос Анджелис. В крайна сметка успява и си взима едно малко жилище, в което да може да спи и да композира. Дори пише оригинална музика, с която възнамерява да се яви пред Музикалната Консерватория в Сан Франциско.

Летях заедно с Бен за интервюто и прослушването му, където той свири няколко минути в D-минор. Не ми бе позволено да го заснема. Той ми каза, че е много притеснен, но продължи да свири.

Имах няколко часа за убиване преди обратния полет до ЛА, когато си спомних, че Бен разказа на интервюто си, как израснал в Саусалито, когато баща му един ден решил, че ще се премести със семейството си в Ел Пасо, Тексас. Бен останал афектиран от промяната, което в голяма степен обяснява проблемите му с наркотиците и алкохола. Предложих му да отскочим с ферибота до Саусалито, за да си припомни детското училище. Бен се съгласи с неохота.

Пристигнахме до училището, което се намираше на тревист хълм с огромни дървета и изглед към залива. Бен не искаше да се доближаваме повече.

„Тук сме, бе. Дай поне да се поразходим малко.“ – побутнах го аз. „Моля те! Не ме карай да го правя! Не мога!“ – отговори ми той.

Не исках да го притискам. Знаех, че само при вида на училището, са му изникнали още куп спомени. Опитах се да видя къде е игрището за бейзбол, на което Бен играл като малък.

„Виж, игрището за бейзбол.“ – посочих го – „Хайде, бе. Няма да те убие.“ „Няма начин, човече! Не мога! Твърде болезнено е!“

Погледнах го и разбрах, че не преувеличава. Предпазлив съм с него, защото последното нещо, което искам, е да го накарам да се върне към бутилката или по-лошо.

За това грабнах камерата си и се запътих към игрището. „Ще направя малко снимки.“ – казах. Изминах едва десетина ярда, когато забелязах, че Бен със своите брада и татуировки вървеше след мен. „Някой да се обади на 911“ – помислих си. Стигнахме до плочката на хоумръна, където той клекна и започна да се пита защо баща му е решил да го откъсне със семейството му от този рай.

„Това е прочистващо за мен. Радвам се, че стъпих на игрището!“ – продължи той – „Това затваря една глава в живота ми. Имах много угризения, за дето се преместих от Саусалито в Ел Пасо. Обвинявах стареца си, докато най-накрая не изтрезнях след 30-и-нещо години.“

Бен направи пауза и погледна през дърветата към залива: „Той е направил всичко, каквото е могъл.“

Качихме се на ферибота обратно. Бен не каза почти нищо повече. Той гледаше към Саусаилито и сякаш то, заедно със спомените му, започнаха да се отдалечават, докато лодката набираше скорост. Взрях се в него, когато минавахме покрай Алкатраз. Не знаех какво си мисли, но се надявах, че вече е готов да се освободи.

Ребека е още един от бегачите в Midnight, които проследихме.

Преди тя е живяла с 3-годишния си син между два контейнера за смет в центъра на Сиатъл, като наричала мястото „дом“. След повече от 30 ареста за леки нарушения, тя се мести към ЛА, където най-накрая получава помощ в борбата си със своите пристрастия. The Midnight Mission осигурява подслон и подкрепа за нея и сина ѝ, докато тя започнала работа, като сервитьорка и се върнала към училището.

Тя се присъедини към клуба, защото си беше харесала един от участниците. С любовта не се получи, но пък за сметка на това разбра, че наистина обича бягането. Тя придоби дисциплината и манталитета, за да си постави ясни цели пред себе си. Един ден тя иска да се върне в Сиатъл със сина си, за да може той да е по-близо до баща си, а тя да започне работа в местната болница, като санитарка.

На един от сутрешните ни джогинги, съдията обяви, че ще избере дузина от бегачите, за да ги води на маратона в Рим. Всички се развълнуваха. За някой не бе първото излизане от Калифорния, но въпреки това се мотивираха и започнаха да удължават преходите си.

В деня на маратона бе дъждовно и ветровито. Бяха ни раздадени дъждобрани, които бяха по-тънки и от хартията, която използват за завиване на сандвич. Докато стигнахме до Колизеума, където трябваше да е старта на маратона, вече всички бяхме подгизнали. Прескартата, която носех с мен на колелото си, беше станала на нищо от водата.

Слаломирах през гьоловете върху паветата, когато на десетата миля чух някой да вика. Това беше Ребека. Беше бледа и кафявите ѝ коси се бяха залепили за бузите ѝ.

„Не се чувствам добре. Не знам дали ще мога да финиширам.“ – каза ми тя. „Ще те откарам до 20-тата миля и няма да казвам на никой.“ – отговорих ѝ, но тя не се засмя, като изглеждаше, че току би припаднала. „Имам нужда от пица и цигари.“ – отново заговори. – „Би ли ми заел 20 евро?“

Тя грабна едно тънко парче пица, пийна една бутилка Pellegrino, изпуши една цигара и възродена се върна към състезанието. (Вярвате ми или не, не за пръв път виждам някой да пуши на маратон. Моля ви да не го правите, ако сте на маратон!)

Към края слънцето вече беше си проправило път между облаците, за да ми даде шанс да заснема как Ребека прекосява финиша. Това бе третият ѝ маратон и то най-трудния.

„Избягах този маратон и той не беше лек. С всяка стъпка изпитвах болка и само си повтарях, че трябва да завърша!“

Върнахме се в хотела и започнах да преглеждам кадрите от деня.

Тогава Бен ми се обади и ми каза: „Ела до стаята ми и си вземи камерата.“

Когато пристигнах той държеше Iphone-a си. Приближих екрана му. Там прочетох: „Поздравления!“ Съобщението бе от Консерваторията в Сан Франциско, което означаваше, че той ще е в есенния клас с пълна стипендия.

Когато се върнахме в ЛА, Ребека започна да си търси работа в Сиатъл. Тя направи няколко добри телефонни интервюта, но все още се налагаше да даде пръстовите си отпечатъци, за да проверят дали не крие нещо. Тя се притесняваше.

„Много е смущаващо, защото да се изправя срещу миналото си е, като да катеря планина, докато се боря с великани.“ – каза тя – „Знам само, че трябва да продължа да слагам единия крак пред другия, ако искам да стигна до финалната линия.“

След няколко седмици я извикаха на интервю лице в лице в една болница в Сиатъл. Там излязло досието ѝ. Тя поела отговорност и обяснила, че сега е различен човек, който е готов да се докаже.

Обратно в ЛА тя чакаше последното обаждане и то дойде. Работата бе нейна и дори започваше след 2 седмици. Тя беше превъзбудена.

Когато със съпругата ми започнахме с документалния филм, първите снимки бяха интервю със съдия Мичъл. Спомням си думите му: „Всеки, който си мисли, че хората с пристрастявания, които се озовават в Skid Row или The Midnight Mission, са глупави и безволеви създания, нямащи шанс да постигнат нищо в живота си, греши!“ Тогава не му вярвах, но сега съм съгласен!

Е, ти би ли се включил в маратон с очакването, че всичките ти мечти ще се сбъднат?

Това, което аз получих след двете си години тук, е само едно разкъсано сухожилие на лявото бедро. Налага се операция. Качих и 5 килограма. Чудесно! Но освен това научих за успеха. Не дойде при мен от книга или видео-самоучител, а от хора, които успяваха пред очите ми.

Научих…

… да започна от къде съм сега. Обстоятелствата може и да не са перфектни, но настоящето винаги е добро място за начало.

… да идвам и да продължавам да идвам. Резултатите ще дойдат. Ще променя живота си.

… да не слушам тези, които ми казва – „не“.

… да продължавам да играя, дори когато получа удар.

… да финиширам. Може да е болезнено, но трябва да завърша! Ще спра за пица по пътя, ако се налага.

… да прощавам. Трябва да решавам проблеми, а не да ги оставам да ми пречат по пътя към успеха.

И от The Midnight Mission научих най-много от съдия Мичъл. Научих дори нещо повече от самия успех…

Давай втори шанс, за бога! Хората не са перфектни и да, някои се оказват в гадна ситуация, само защото са били достатъчни глупави, за да извършат постъпките си. Но хората притежават умението да се променят. Мнозина са така! Когато им дадеш втори шанс, те го грабват и не те разочароват.

Време е да се връщам към тъмната стаичка, за да продължа работата си. Съжалявам, но това си е маратон!“